Арман Бабикян: Много хора вече са унизени и оскърбени – остава да видим, бесовете кога ще се родят

Оценките за европредседателството на първите държавни мъже драстично се разминаха. Според президента Румен Радев докато Западните Балкани са останали само приоритет за София, те са изпаднали от фокуса на обединена Европа. Президентът каза още, че по време на председателството България не е видяла какво се случва на запад от Западните Балкани и комплиментите за това председателство не трябва да ни заблуждават – състоянието днес е такова, че Брюксел може да си позволи само положителни оценки. Срещу него са констатациите на премиера Бойко Борисов при отчета на председателството пред Европейския парламент в Страсбург: българското председателство е търсило консенсус между държавите и институциите, дори когато е имало големи противоречия; България е отстоявала интересите на гражданите на Европа и се постарала да бъде балансьор и честен посредник в отношенията с Турция; Българското председателство е работило много за свързаността между страните на Балканите; безспорно най-големият успех на Българското председателство е темата за европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Това са основните акценти от тезите на президента и премиера. Въпросът остава – защо двамата се разминават в оценките си за европредседателството? Задаваме го на политолога Арман Бабикян.

Истината е, че те се разминаха още в старта на Българското европредседателство, защото на практика изпълнителната власт даде почти всичко от себе си, за да изключи българския държавен глава от целия процес, наречен Европредседателство на България. И няма някаква основателна причина, за да има любезен тон помежду им. Аргументите, които цитирахте, са много по-сериозни, не са част от българската театрална сцена и са свързани наистина с проблемите на Европа, но все пак не трябва да забравяме, че изказването на Борисов има характера на нещо като отчет, докато изказването на президента Радев е коментар.

Преместихме ли родния, локален политически театър на европейска сцена?

Не. Слава Богу, не можахме. И това може би е добре, защото на европейската сцена има наистина много по-сериозни проблеми. Виждате, какво е разминаването между политиката на Меркел-Макрон и Вишеградската четворка. Виждате по отношение на миграцията, каква е реакцията на Италия, Гърция и т.н., южните страни на Европейския съюз /ЕС/ и разминаването им с вижданията на Севера, ако щете проблемите около Брекзит, ако щете взаимоотношенията със стратегически партньор като САЩ, атлантически, са много по-фундаментални теми, отколкото нашите си балкански крамоли.

Кой е прав в оценките от тезата си – президентът или премиерът, или двамата се допълват?

По-скоро се разминават много драматично по простата причина, че пак казвам, премиерът Борисов по-скоро се държеше като във вечерта на Оскарите, той благодари на Юнкер, изтъкна всички свои успехи, благодари на Лиляна Павлова, благодари на техническите екипи и на преводачите, държеше се като човек, който е склонен да благодари на всички за потресаващия успех, който е постигнал. Разбира се, приписа споразумението между Атина и Скопие почти изцяло на себе си и на България, говори за исторически момент, очевидно пропускайки дългото посредничество на Матю Нимиц, както и на усилията на водещи страни в ЕС за постигането на този договор, както разбира се и усилията на Ципрас и Заев. Но ние сме свикнали на този стил у нас поне, че всичко добро произтича от министър-председателя. Сега, това просто прозвуча като реч на галавечеря. Не съм сигурен, че в рамките на този отчет имаше място да се коментират действията и работата на българския еврокомисар по отношение на цифровизацията, което няма почти нищо общо с българското европредседателство, тъй като това е дългосрочен ангажимент на българския еврокомисар. Освен това българският еврокомисар само продължава започнатото от неговите предшественици без особена заслуга от него самия.

Нито пък отчетът беше подходящото място, за да се обяснява колко е голям българският външен дълг, колко сме търпеливи по отношение на членството ни в Шенген и т.н., тъй като някак си нямаше място да се коментира докъде е стигнала България, докъде не е стигнала България. Или отчиташ комплексно европредседателството като домакин, или говориш за собствената си страна, или за разни хора от български произход, които са на висши постове в ЕК. Някак си се получи един тюрлю-гювеч в отчета, но може би радостта, която напира от гърдите на премиера, го е довела до този хаотичен политически изказ.

Господин Бабикян, през изминалите 6 месеца кой не успя да си намести очилата и да фокусира внимателно ставащото около него – президентът или премиерът?

Мисля, че бяха положени много усилия, за да не се изложим и да изглеждаме прилично като домакини. Получихме достатъчно добри оценки и нямаме много причини да се срамуваме. Дали президентът или премиерът не са разбрали какво се случва, мисля че всеки един от тях по малко не разбра какво се случва и отдаваше недължимо тежест на това европредседателство, защото трябва да си даваме ясна сметка, че от България не зависят взаимоотношенията между САЩ и ЕС. И е честно да си го признаем. Така че критиката на Радев в това отношение може би изглежда експертно обоснована, но някак си несъотносима към тежестта на България. От друга страна, фактът, че все пак фокусирахме, макар и временно светлината на европейската политика върху Западните Балкани, безспорно е добро. Разбира се, че трябва да споменем и нашата неадекватност по отношение на сериозните, тежките проблеми, за които споменах в началото. Ние някак си нямахме експертна готовност да пренасочим гъвкаво дипломатическите си усилия точно в тази посока. Да се споменава, че на срещата във Варна с Ердоган сме постигнали голям успех, защото е спрял потокът от бежанци, Бога ми, този поток беше спрял далеч преди срещата във Варна. И то ние самите сме го отчитали, включително официални правителствени източници са отчитали, че е намалял потокът. И някак си този успех да се пренася върху срещата във Варна е нещо като стъкмяване на успехи. В същото време нямаше и как като страна да отговорим на всички тези грандиозни предизвикателства пред ЕС, които е фиксирал Радев и да можем да повлияем на здравината на трансатлантическата връзка или пък на възможностите за самостоятелна отбрана на ЕС, които се фиксират от президента Радев. Това са прекалено амбициозни, големи задачи, с които дори Франция и Германия не са се справили още като концепция. И не знам, защо някой очаква това да се случи от българската дипломация.

Ние успяхме ли като председател да отреагираме на темите на деня в ЕС?

Мисля, че не. Бяхме предпазливи, някак си знаехме си мястото, бяхме достатъчно любезни като домакини, но нищо повече.

Темата за Западните Балкани какво беше – ниша за изява на българското председателство или прибързано наместване в брюкселския фокус?

Мисля, че това беше задача, която България отдавна преследваше и слава Богу дойде на дневен ред. Слава Богу, решихме да използваме това. До каква степен стана европейски приоритет не знам, но България свърши собствената си работа. Дори споразумението между Атина и Скопие да се окаже трудно за реализация, все пак беше прекрасно, че то се случи. В края на краищата членството на Македония в Северно-атлантическия алианс и в ЕС е ключово не просто за България и не просто за Гърция, а за НАТО като организация и за ЕС също. Всички виждаме какви сериозни усилия полага Русия, за да бойкотира този процес. Знаем, че в съседна на Македония страна имаше опит за преврат, знаем за натиска, който се оказва от Сърбия и в Сърбия. Никой няма интерес да се затвори тази дъга на сигурност в югоизточния фланг на Алианса, а липсващата брънка беше точно Македония.

Научихме ли повече за напредъка по членството в Банковия съюз и „чакалнята“ в Еврозоната, членството в Шенген и излизането от механизма за наблюдение в правосъдие и вътрешен ред? Това европредседателство помогна ли на тези три приоритета на България?

Мисля че по никакъв начин не помогна, но мисля че все пак властта в България разбра, че трябва да кандидатстваме, независимо колко ще чакаме. В края на краищата влизането в зоната и стъпките по посока на еврото са изключително важни за страната ни. Престоят в „чакалнята“ може да се окаже полезен за България и всички сме наясно, че банковата ни система би се дисциплинирала по друг начин, ако сме в този съюз и не можем да очакваме фалити на банки като тези, които вече са се случвали у нас.

Господин Бабикян, края на европредседателството и приземяването ни в реалната действителност какво влияние ще окаже върху политиката? Как ще реагират оттук нататък различните политически сили?

Ще бъде любопитно, дали бездействието по изключително критични теми за българското общество ще бъде компенсирано от физическото участие на министър-председателя, или отново ще наминава през България, харесвайки за себе си ролята на Хенри Кисинджър.

Дали Себастиан Курц ще му позволи? Той е доста амбициозен и, по всичко изглежда, харесва тази роля май за себе си?

Със сигурност. При всички положения няма да има формална причина, за да има интерес към Борисов, което не му пречи да си състави гъст график за посещения в чужбина и удобните проправителствени медии да представят това за исторически успехи, уникални посещения и невероятни постижения. Виждали сме го вече, как се случва, може да продължи отново по същия любезен начин да се гали тщеславието на министър-председателя. Ще бъде интересно, ако пък реши да се върне на българска територия, за да се изправи пред реалните проблеми на хората, които живеят тук и които така или иначе са го избрали и плащат данъците си именно на него. Става дума за проблемите в социалната сфера, в здравеопазването, чуждите инвестиции са на безсрамно ниско ниво. Бедността в България е много сериозна. Проблемите в сектор сигурност ги виждаме всички, независимо от нефелния опит на левицата да ги представи в един вот на недоверие.

Има ли алтернатива управляващата ГЕРБ на фона на всичко това?

Управляващите ГЕРБ в този формат на парламента нямат сериозна алтернатива. Сериозната алтернатива и на ГЕРБ, и на БСП, и на Патриоти, „Воля“ и т.н., сериозната алтернатива вече започва да се формира, но извън стените на българското Народно събрание.

Къде?

На улицата. Това е мястото, на което присъства алтернативата. И това е лоша новина за всички политически сили, които населяват Народното събрание на България. Когато в самото Народно събрание няма достоверна и активна алтернатива, тя се ражда другаде.

Въпросът е, тази алтернатива какво може да постигне?

Първото, което ще иска една подобна алтернатива да постигне, е да изгони тези, които са узурпирали властта у нас. А какво ще се случи след това, предстои да разберем. Надеждата на всички винаги при подобни ситуации на натиск отдолу нагоре, а не от ляво на дясно или от дясно на ляво, е първо да бъде премахнат проблемът. А после предстои да разберем, дали ще бъдем изненадани от нещо по-неприятно или от нещо по-добро.

Дали няма да доведе страната до политически хаос?

Вижте, тази заплаха винаги е стояла пред страната ни. Българинът е разумен, консервативен човек и винаги намира начин да се самоорганизира, така че да продължи достатъчно логично живота си. Така че всеки един хаос у нас е временен.

Има ли кой да оглави улицата?

Това, което се вижда и не казвам, че това е много приятно, е, че очевидно е трудно улицата да бъде оглавена от умните, красивите, интелигентните, изучилите се или как да го нарека всичко това.

Те веднъж се провалиха. Как ще спечелят отново?

Аз казвам, че не могат или поне не показват желание да поведат нещо подобно. За сметка на това най-пострадалите, най-унизените, най-нямащите, най-поставените в ъгъла, тези които са в най-голяма безизходица, изглежда показват най-голяма  реактивност. И не бих се изненадал, ако на края някой заварчик като Лех Валенса се окаже водач на улицата, вместо някой интелигентен режисьор като Вацлав Хавел.

Какво ни предстои да гледаме по Достоевски: „Унизените и оскърбените“ или „Бесове“?

Много хора вече са унизени и оскърбени. Остава да видим, бесовете кога ще се родят.