Демагогията и популизмът като наркотик за съвременните политически партии

В центъра на моето внимание е политиката. Как изглежда тя, погледната през призмата на популизма и демагогията? Веднага възниква въпросът има ли основателни причини да използваме двата термина с различно значение, след като тяхната етимология е обща и често се използват като синоними. Този въпрос е не само езиков, а исторически и политологически. В популярната лексика понякога с един термин се означават близки по съдържание явления, които обаче не съвпадат. Задълбочаването на познанието, съответстващо на по-ясното разграничаване на съответните явления, води до намиране на термини, които изразяват тяхната специфика. Такъв е случаят с паралела между популизъм и демагогия. Те имат общ корен, прилики, но и разлики. Демагогията е свързана с народа, с демоса. Тази връзка идва още от древна Гърция. Подобно на демокрацията, идеята за демагогията има своите корени в двусмислената древногръцка дума демос, която означава „народ”, но в смисъл на „население” или „тълпа”. Така демагог в класическите времена означава лидер на тълпата, но също лидерът на една народна държава, в която суверенитетът е бил предоставен на цялото пълнолетно мъжко гражданство. В този стар, неутрален смисъл всички съвременни западни лидери до известна са демагози. Но съвременното значение на идеята за демагог е в нейния пейоративен, негативен смисъл – като водач на тълпа – с подразбиране, че онези, които предизвикват тълпата, винаги го правят с низки, користни цели (The Concise Oxford Dictionary of Politics, р. 139). Това определение на демагогията отчита нейния исторически контекст, който променя ценностното й възприятие – от неутрално към отрицателно. Популизъм идва от populus, народ и първоначално се отнася за римския народ. Следователно в древногръцкия и в латинския език посочените термини имат едно и също значение – то сочи връзката на обществената дейност и на водачите с народа. По своята етимология популизмът се родее с народното, с настроенията и очакванията на по-голямата част от обществото. Така на пръв поглед като популистка може да се определи всяка политика, която следва народните желания. Проблемът е, че масовите нагласи често са повърхностни и бързо изменчиви. Затова се поставя въпросът каква е ролята на политиците – да следват масите и да бъдат техен глас или да ръководят обществото по начертан от тях път, за който са получили определен мандат. Двете гледни точки няма защо да се противопоставят, но те все пак са различни. Чисто езиковият анализ позволява да използваме термините демагогия и популизъм за означаване на едно и също явление.

Мисля, обаче, че е по-продуктивно до известна степен да ги разграничим по три причини. Първата е да се придържаме към промяната, която настъпва спрямо първоначалното съдържание на термините. Втората е да преценим относително обективно кои са положителните и отрицателните страни на популизма, ако щете и на демагогията. Третата е да разкрием мотивите на тези, които ги използват. В някаква степен демагогията е присъща на всяка демокрация, защото поне формално тя се крепи на одобрението – изрично при гласуване и мълчаливо при политически пасивно или неутрално поведение. Това кара властта, каквато и да е тя, да се представя като представител на мнозинството. Общото между популизма и демагогията е, че и двете се уповават на народното одобрение. В този смисъл те се използват за легитимиране на властта, за нейното положително възприемане от голям брой хора. Различното е, че популизмът в действителност се стреми да отговори на определени обществени очаквания, а демагогията е изразяване на съпричастност към масовите тежнения, но с намерение да бъдат използване за други, а не за обявените цели. Демагогията е оповестяване на цели и намерения, които се харесват на тези, към които са адресирани, но авторите им преследват преимуществено цели, различни от оповестените и защитават интереси, различни от посочените. Демагогията е вид лицемерие – да си припишеш възгледи и отношение различни от истинските, в крайна сметка да се представиш в благоприятна за теб светлина, скривайки действителните си намерения.

По подобен начин се различават помежду си влиянието и авторитета от манипулацията. Следователно от обективна гледна точка популизмът и демагогията могат да се приравнят, но от субективна те отчетливо се различават.

Защо демагогията намира благодатна почва в съвременния политически живот?

Направеното разграничение между популизма и демагогията обяснява защо днес популизмът се критикува, а за демагогия почти не се говори. Ако обърнем внимание на използваната напоследък у нас лексика в публичната среда – политика, медии, научни дискусии, бихме установили, че популизмът често е атакуван, а демагогията – почти никак. Самата тема за демагогията се възприема като демоде. В същото време се провеждат международни конференции и конкурси по темата за популизма. Демагогията шества в съвременния политически живот, но за нея доскоро почти не се говореше. Развитието на политическите процеси, въпреки наложените през последните години стереотипи, насочва вниманието към нея. Така табуто върху разкриването на демагогията е на път да падне. Дори в анализ, публикуван във Financial Times, 2016 г. е наречена година на демагогията (Barber, L., 2016). Примерите са многобройни и някои от тях – поне за илюстрация на явлението си – заслужава да се изтъкват. Ако под популизъм се разбира доближаване на политиката до хората, отговор на техните очакванията, това не е лошо. Но в днешно време така би се застрашило неолибералното идеологическо и политическо надмощие. Би се стигнало до разместване на улегналите политически пластове. Може да се констатира и обратното – натрупаното недоволство от статуквото и желанието за промяна допринасят за появата и дори за спечелване на властта от нови партии и/или лица, но бързо след това се оказва, че в много от случаите те продължават отричаната политика. Въпросът с отношението между популизма и демагогията стои по подобен начин както между термините радикализъм и екстремизъм. И двата, поне в английската употреба, в определен смисъл означават краен. Но терминът „радикален” освен това означава цялостен, категоричен, т. е. той може да се употребява в положителен и отрицателен смисъл. Стремежът е в политически план да се минимизират положителните значения на радикалността, защото истински радикалните промени биха застрашили статуквото и тези, които се ползват от него. Затова много по-рядко се чуват призиви за борба с екстремизма във всичките му проявления – етнически, религиозен, политически и много по-често се заклеймява радикалния ислям и се критикуват радикалните политически движения. Разбира се, определени черти и форми на популизма има за какво да бъдат критикувани, но опитът популизмът да се представи като нещо изначално вредно е продиктуван от стремежа всяка по-амбициозна обществена промяна да бъде пресечена в зародиш. Тя трябва да получи клеймото на популизма, да се обясни, че не може да стане.

Но преди да упрекваме популистите и демагозите, трябва да обясним какво ги създава, каква е средата, в която те се появяват и виреят в нашето съвремие. Споделям мнението, че в много отношения аналогиите с 30-те години на ХХ век са неуместни, поне от гледна точка на икономическите показатели – ниво на безработицата, ръст на кредитите, корпоративни печалби, икономическо възстановяване. Големият проблем е социален – реалните доходи във Великобритания не са се увеличили през последното десетилетие, в САЩ 95% от домакинствата все още са с доходи, които са по-ниски от тези през 2007 година, неравенството в жизнения стандарт продължава да се увеличава (Ibidem). Ножицата между все по-тясната прослойка свръхбогати и останалата част от населението все повече се отваря. 1% най-ботати и дори само 1/10 от тях притежават колкото останалите 99% (Стиглиц, c. 23). Дори вече не става дума за съпоставяне между децилни групи, а за поляризация между няколко стотин богаташи и милиарди хора. По данни на международната организация Oxfam International през 2016 г. най-богатите 62 души, т. е. колкото са местата в един двоен автобус, притежават повече богатство от половината световното население. Според същата организация в началото на 2017 г. 8-те най-богати разполагат с толкова богатство колкото най-бедните 3,6 милиарда, т. е. около половината от хората в света! (www.indipendent.co.uk; https://www.oxfam.org/en/pressroom) Следователно най-голямото напрежение идва от несъвместимостта на световете, в които живеят малцина привилегировани и огромна част, да не кажа по-голямата част от човечеството днес. В тези условия доверието към традиционните политически институции намалява, създава се отчуждение, което прераства в недоволство. Това недоволство търси своите изразители, които да заговорят „с гласа на народа” и да го избавят от сполетялото го нещастие.

Как да бъде овладян този порив без демагогия?! Как да бъде удържан установеният ред без контролирана промяна?! Тук на помощ идват политическите демагози. Освен любимци на масите, поне за известен период, те са крайно необходими на облагодетелстваните, които искат да запазят лостовете на икономическата власт в собствените си ръце. Може да има свободни избори, както се казва на гласоподавателите, но няма реален избор по въпросите, от които те се интересуват най-много – икономическите въпроси (Стиглиц, с. 214). Затова политическите демагози нажежават политическите страсти, оформят поддържащи групи, които да насочват недоволството в една или друга посока, но почти никога не сочат коренните причини за обществените неблагополучия и реално не се противопоставят на тези, които главно ги причиняват. Ако рухнат митовете, поддържани от демагогията, какво друго остава освен революция или поне трудно контролирани катаклизми не само в пределите на отделни държави? От тази гледна точка, колкото и да изглежда странно, демагогията играе стабилизираща политическата система роля. Демагогията е необходима, за да приобщи масите към налаганата политика, дори когато тя се разминава с техните интереси. Демагогията прикрива реалните разделения в обществото, като създава различни привидности. Системното задълбочаване на проблемите в различни области се обяснява с тяхната недостатъчна реформираност, а не като резултат от начина, по който вече са реформирани. Все по-ревностното отстояване на патриотизма, обърнат главно към миналото, прикрива сервилната външна политика в настоящето. Демагогията, независимо от разнообразните й проявления, е тази маска, която много от политиците слагат, за да скрият от избирателите истинското си лице. Спадането на качеството на масовото образованието, неговото фрагментиране за сметка на критичното мислене, все по-манипулативната медийна среда и преливането на реалния и виртуалния свят в една нова среда за комуникации са сред основните фактори за процъфтяване на демагогията. Илюзиите и самозаблудите подсилват нейната хранителна среда. В този план народите от Източна и Централна Европа са в още по-двусмислена и противоречива ситуация. Историята им предложи изход от една система и те, общо-взето, с желание се приобщиха към друга. Източна Европа, изглежда, излиза направо от света на Маркс, за да влезе в света на комиците братя Маркс с объркани нови държавници, които бъкат като мехури (Фернандес-Арместо, 1995, с. 437). Сещам се за по-сполучлива алегория като се има предвид, че въпреки наличието на забавни политици, т. нар. преход бе по-скоро драматичен, отколкото комичен. Много източноевропейци помислиха, че са се преселили не в капиталовия свят на Маркс, а само в потребителския свят на Marks and Spencer. В суматохата на бързо сменящите се сюжети не само масовата публика, но и повечето от политическите водачи и актьори не забелязаха, че новата система, която ги интегрира, изпада в криза, но признаците й, особено гледани отвън, не бяха достатъчно видими. Описаната ситуация обяснява защо в този район за около две десетилетия се появиха и смениха повече успешни демагози отколкото в Западна Европа през същото време. Но напоследък Западът бързо скъсява дистанцията в това отношение.

Демагогията в съвременните политически партии

Нарастващата употреба на демагогията е сред важните причини за намаляване на доверието към политическите партии. Демагогията е като наркотик – колкото повече го употребяваш, толкова по-зависим ставаш от нето. Полето на демагогията се разширява, включително поради неимоверно големите възможности за медийни манипулации. Може да изглежда парадоксално, но дистанцирането от партията, която издига кандидата, в редица случаи се оказва печеливша тактика. Така например Д. Тръмп спечели изборите чрез критики към Републиканската партия, които в редица отношения бяха по-големи от тези на неговия опонент от демократите. Фактът, че от доста време насам за първи път изборите в САЩ се печелят от кандидата, който не е вложил най-много средства в кампанията, е може би добра новина за демокрацията. В същото време обаче те се печелят не просто от представител, а от член на най-богатата прослойка в американското общество, който преди това не е заемал никаква държавна или обществена длъжност. Това е силен сигнал, че политиката все повече губи своя престиж, а партиите – своята досегашна роля. Едни от най-успешните политически актьори стават хора, които преди това или заедно с политическата си битност са станали медийни образи. Истинските социални актьори сега принадлежат към комуникационната империя (Желтов, с. 571). Те придобиват сила не чрез своите знания, професионални умения, управленски опит и други качества, необходими за политическата и държавническата дейност, а преди всичко чрез способността си да налагат не идеи, а тези, не аргументи, а тълкуване на мотиви и действия. Така демагогията едновременно се представя като своеобразна стилистика и като набор от инструменти. Нейната ефективност се обуславя от съчетаването на посочените два елемента. Първият засяга по-скоро нейното изражение, а вторият – средствата за нейното разпространение.

Намаляването на нивото на критичното мислене и на критичната публицистика, съсредоточаването на вниманието към сюжетите на ежедневието, към скандали и евтини сензации създават средата, в която политическите демагози виреят най-добре. В каскадата на скандалите всеки следващ трябва да е по-голям, за да предизвика внимание, а тяхната отделна продължителност е с все по-кратък срок на годност. Това обяснява защо те по правило нямат развръзка, а преминават като сменящи се вълни. От време на време вълните изхвърлят по някой политически удавник, но водата бързо заличава следите по пясъка. Горе-долу по същия начин се заличават трайните ориентири в масовото съзнание. Надпреварата на политиците и журналистите да попаднат в полезрението на така „възпитаната” публика не оставя почти време и място за такива „скучни” занимания като сравняване на заявената с реалната политика, за поддържане на „банални”, но важни теми, които наистина определят живота на хората, за спорове по същество, а не за политическо гладиаторство с квалификации и клишета. Дори когато политиците са част от обществения елит и заемат най-високи държавни постове, те ги използват, за да се представят като народни защитници срещу привилегированото малцинство. Дори когато години наред те са в политиката и са преминали през държавното управление, атакуват политическата класа и я обвиняват за ограбването на народа, без преди да заемат високите постове да са издигали такъв глас. Демагогията става все по-широко прилагано оръжие от всички партии, независимо от техния идеологически профил. Разбира се, опозицията е в по-благоприятна ситуация, защото тя винаги може да атакува управляващите за това, че не работят за народа. В днешно време обаче властовата позиция не е решаваща и има редица примери за изкусна демагогия от упражняващи държавната власт. Отслабването на идеологическата функция на партиите, размиването на политическите граници между тях, възможностите за моделиране на медийната среда чрез финансови инжекции с публични средства и ренесанса на харизматичното за сметка на бюрократичното лидерство са все фактори, които определят успеха на политиците-демагози.

Демагогията обаче има и своя политическа цена. Нейните поражения върху левите партии поначало са по-осезаеми, защото те би следвало да са идейни партии и партии, които исторически са се формирали на масова основа, а не чрез богатството и властта. Доказателство за направената констатация са изборните резултати в редица европейски страни през последните три-четири години. По време и непосредствено след световната финансова и икономическа криза имаше известно очакване, че социалистическите и социалдемократическите партии, които тогава не бяха в управлението, могат да подобрят социално-икономическото състояние на повечето от гражданите. Много бързо обаче пролича, че те като цяло нямат нужната визия и решителност за това. Затвореният кръг между инерцията на утвърдената „центристка” политика и липсата на достатъчна обществена подкрепа ги остави в рамките на политическото редуване във властта. В следващия изборен цикъл на много места те бяха изтласкани или силно конкурирани от нови, несистемни и национално ориентирани партии. В страни като Нидерландия и Франция бъдещето на социалистическите партии като влиятелни сили вече е под сериозен въпрос, а на отделни места като Полша този въпрос вече има своя горчив отговор. Изключение са случаите като Гърция, където залезът на една лява партия (ПАСОК) се съпровожда с възхода на друга (в случая не обсъждам факторите, довели до тази замяна, нито резултатите от управлението на Сириза). Дясната вълна се е разляла, но не е отминала. Национализмът и популизмът – в една или друга форма, повече или по-малко – се възраждат. В тази обстановка някои от левите лидери, като Дж. Корбин, разчитат на връщане към корените на левицата и към възстановяване на нейната социална база, други като М. Ренци – повече на ефектни ходове и на своята харизма. Резултатите засега са известни, перспективите остават неясни. За нас най-голямо внимание би следвало да предизвиква българският случай в ляво през призмата на популизма и демагогията. Като прескачам персонификациите, за да се предпазя поне донякъде от субективизъм, мога да представя накратко тенденциите и актуалното състояние то този въпрос. Раздвоението в БСП – между социалните групи, които претендира, че представлява, и елитите, към които е привързана, създават напрежение в партията и предизвикват подозрения сред много от избирателите.

Външнополитическата преса, в която се намира България в период на геополитическа нестабилност, кара БСП да се съобразява с различни водещи фактори, без обаче да е постигнала устойчиви баланси в отношения или впечатляващи практически резултати според определени стратегически ориентири.

Хроничен за БСП е проблемът със съдържанието на политиката и образът, който тя създава на власт и в опозиция. Към тези характерни за последните две десетилетия проблеми наскоро се добавиха и нови. След последния конгрес идейният дебат по същество бе снет от дневния ред. По-тревожно е, че поне засега самата партия не изпитва особено притеснение от този факт. БСП, особено в парламента, вече се изявява като остра опозиция, но ожесточената критика е преимуществено по текущи управленски действия, а не толкова по ключови теми, от които зависи развитието на страната. Не се очертава алтернативна икономическа, финансова и социална политика, която да замести досегашната. Промените в Устава, които въвеждат пряк избор на председател на партията и мандатност за народните представители противно на твърденията не са реализация на принцип, който се отнася за всички изборни длъжности – в партията и в държавата, а тактически ход, който цели властово укрепване на ядрото на сегашното ръководство и преследва пропагандни цели. Заседанията на ръководните органи на партията все повече придобиват демонстрационен характер (за медиите) и оставят впечатление за предрешаване на най-важните въпроси. Както цялата българска политика, така и БСП е притисната между популизма и демагогията. БСП няма как да избяга от съвременните реалности, но не бива и да се примирява с тях. Социалистическата ни партия по силата на историческите обстоятелства е станала системна партия, но въпреки това е призвана да се бори за промяна на сегашната система или поне на социално-икономическия модел, който се е установил през последните две десетилетия. Трудно, много трудно е, когато си част от нещо, да го промениш. Но това е пътят за всеки, който иска да е съвременник на бъдещето, да прави това бъдеще, защото то няма просто да се случи. Няма предопределеност на предстоящото. Сигурно е само, че популизмът и демагогията ще живеят заедно с политиката. Нали е казано, че разликата между отровата и лекарството е в дозата. Затова нека поне опитаме да заменим демагогията с дозиран популизъм – там където и доколкото зависи от всеки от нас.

ЯНАКИ СТОИЛОВ

Публикувано в сброника “Политическата демагогия в прехода”, Център за исторически и политологически изследвания, Фондация “Солидарно общество”, Катедра “Политология” - УНСС, София, 2017 г.

* Заглавието е на Фактограф.бг