Как България избирала депутатите си мажоритарно

По ред причини в наши дни съществуващата в България избирателна система се приема със значително недоверие от голяма част от българските граждани. Мнозина виждат в нея причините за неудовлетворителното състояние на българската политика. Неслучайно, на проведения през есента на 2016 година референдум мнозинството от гласувалите се изказа за кардинална избирателна реформа – замяна на съществуващата пропорционална система с мажоритарна.

Малцина българи  извън тесните специалисти знаят, че подобни проблеми сериозно са занимавали българите и техния политически елит преди малко повече от сто години. Следващите редове имат за цел да запознаят читателя с тази аналогична на нашето съвремие ситуация. За краткост и по-голяма яснота ще бъде разгледана единствено системата за парламентарни избори, които са най-важните във всяка страна с парламентарно управление, като България.

В първите 30 години от своето съществуване Третата българска държава използва мажоритарен тип система. Този факт е напълно закономерен. Мажоритарните системи са по-старите. Във епохата на Освобождението от османска власт пропорционалното представителство е предимно в сферата на теорията, а приложението му се ограничава до екзотични експерименти. Преди 1878 г. избори по пропорционална система, и то инцидентно, са организирани в Дания, в австралийския град Аделаида и в Буенос Айрес, Аржентина.

Друг любопитен момент е, че българският парламент в онези години няма фиксиран брой депутати. Търновската конституция определя съотношение на числеността на населението към броя мандати. След измененията й от 1893 г. то е един депутат за 20 000 жители от двата пола (за всички жители, вкл. жените и малолетните, които нямат избирателни права).  В резултат броят на мандатите е динамичен, като в общи линии поради демографския бум в онези години тенденцията е към нарастването му.

След някои законодателни промени в края на ХІХ в. в началото на 20-и за избирателен район се използва т. нар. избирателна околия. В общи линии тя припокрива териториално административната околия от онези години, а само най-големите административни околии (като Софийската градска) се разделят на повече от една избирателна.

При изборите от 1908 г., които са последните за Обикновено народно събрание по изцяло мажоритарна система преди големите промени, в България има 89 избирателни околии с общо 203 мандата (при 71 административни). Тези 89 района са едно-, дву- и тримандатни, предвид това колко пъти броят на жителите се съдържа в числото 20 000. Тук трябва да поясним, че законите прилагат конституционната норма за един депутат на 20 000 жители не в национален мащаб, а именно на ниво избирателен район. Ако една избирателна околия е с 20 000 (или 29 000) жители население, тя ще излъчва само един мандат. Ако е с 40 000 жители (или 31 000, или 49 000) – ще излъчва двама и т.н.

Въпросът за избирателните околии е важен и поради друга причина. В наше време съществуването на 31 многомандатни избирателни района (МИР) е до голяма степен формално, тъй като мандатите се разпределят между партиите съобразно техните резултати в национален мащаб. Фактически днес имаме един огромен избирателен район, припокриващ цялата страна. В началото на ХХ в. районирането не е формално. Мандатите се разпределят според конкретните резултати в околиите, а не в национален мащаб. При това положение случва се в страната дадена партия да спечели повече гласове от друга, но да добие по-малко мандати, тъй като вотът на първата е разпилян из цялата страна, а на втората е концентриран в определени региони.

Точният тип система, използван в първите години на ХХ в. в България, се нарича мажоритарна система с относително мнозинство в многомандатни райони. Някои изследователи определят тази разновидност като „блокиращ вот“ (block voting) заради последиците, които тя дава. За всяка една  мажоритарна система с относително мнозинство (plurality system) e характерен принципът „Победителят печели всичко“.

В христоматийния британски вариант с едномандатни райони това означава, че мандатът се печели от кандидата с най-много гласове, без значение дали те са под или над 50% от общия брой гласове и без значение на дистанцията от втория, третия и пр. кандидати. При множество състезаващи се кандидати (разбирай партии) напълно е възможно мандатът да се спечели с доста нисък резултат (например с 25%), като всички останали партии (с общ резултат 75%) ще останат непредставени в конкретния район. Това обикновено води до силно непропорционални резултати, сиреч до големи различия в съотношението гласове:мандати за отделните партии. И до ден днешен тази специфика на мажоритарния тип системи се смята за един от най-големите негови недостатъци.

В началото на ХХ в. българският случай е малко по-различен от британския, тъй като повечето избирателни райони у нас тогава не са едномандатни, а дву- и тримандатни. При тях избирателят разполага фактически с два (при двумандатните райони) и три (при тримандатните) гласа. Тази практика е известна още като „многократен глас“. В тримандатен район избирателят трябва да напише три имена на кандидати. Листи практически няма, избирателят сам попълва бюлетината (това може да направи и някой друг вместо него, разбира се, но отговорността си е на самия избирател). Кандидатите с най-високите три резултата печелят мандати, без значение от кои партии са. Тази модификация има едно изключително предимство – в дву- и тримандатните райони избирателят има свободното право да даде своите гласове за кандидати от различни партии.

Тази практика персонифицира изборния процес и значително отслабва влиянието на партийните щабове върху него. В случая кандидатите на една партия се състезават не само с онези от противниковите партии, но и помежду си. Минусът на мажоритарната система в многомандатни райони е, че тя още повече усилва асиметрията в съотношенията гласове:мандати между  различните партии и по тази причина се смята за още по-несправедлива.

Съществува и друга особеност. При мажоритарна система ако кандидат е избран в повече от един район, ако почине, подаде оставка или поради някаква причина бъде отстранен от парламента (касиран), няма възможност той да бъде  заменен от следващия в листата, защото, както разбрахме, листа практически няма. В такъв случай се налага провеждане на частични избори (наричани тогава „допълнителни“) в онези райони, чиито мандати са вакантни. В днешно време в България има такива случаи на избори за кмет. Това води след себе си до допълнителни разходи, а има и случаи на незаети мандати до разпускането на парламента.

Голямата промяна в българската избирателна система е извършена през 1912 г., няколко месеца преди избухването на Балканската война. Политиците тогава предприемат смела стъпка, изоставяйки традиционната мажоритарна система и заменяйки я с напълно пропорционална, без иновацията да е била продължително тествана –  през 1909 г. избори за два окръжни съвета и няколко градски общини са проведени пропорционално, а през 1911 г. в парламентарните избори за ХV ОНС пропорционално са разпределени мандатите в два от дванайсетте окръга.

Първата значителна новост на реформата от 1912 г. е, че мандатите започват да се разпределят не по избирателни околии, а по окръзи. Окръгът е по-голямата административна единица. Съответно, мандатите, които трябва да се разпределят, не са по един, два или три, а по-много повече – между 11 (за най-малкия окръг – Видински) и 24 (за Софийски окръг). Това в условията на пропорционална система е много важно, защото при нея съществува следната закономерност – колкото избирателният район е по-голям (разбирай с повече мандати), толкова изборните резултати са по-пропорционални от гледна точка съотношенията гласове:мандати за различните партии. В този смисъл, въведената през 1912 г. система е по-слабо пропорционална от днешната (при която, както посочихме, разпределението се прави в национален мащаб), но е по-пропорционална от повечето от  функциониращите в онази епоха системи в другите страни.

Разпределението на мандатите става по метода на белгийския юрист Виктор Донт. Формулата дава известни, макар и слаби, предимства на по-големите партии, за сметка на по-малките. Същевременно, трябва да отбележим, че този метод и тогава и днес е от най-широко прилаганите при действаща пропорционална система (в България преди няколко години методът на Донт беше заменен с по-пропорционалния метод на Хеър-Ниймайер). Като цяло, „Донт“ гарантира, че процентът мандати за дадена партия в даден избирателен район ще е приблизително равен на дела гласове, спечелен от същата партия в същия район. Стига, разбира се,  резултатът на формацията да е по-висок от установената изборната бариера.

Знаем, че днес в България тя е 4% от общия брой действителни гласове в национален мащаб. При въвеждането на пропорционалната система през 1912 г. унифицирана за цялата страна бариера не се предвижда, тъй като, както посочихме, разпределението на мандатите става по окръзи. Бариера има, но тя е различна за всеки отделен окръг, като в случая от значение е неговата големина. Определянето й се извършва по формулата на швейцарския физик Едуард Хагенбах-Бишоф. Тя гласи, че ако избирателният район е 19-мандатен, изборната бариера ще бъде 1/20 от действителните гласове, подадени в него, т.е. 5%; Ако окръгът е 15-мандатен, бариерата ще бъде 1/16, сиреч – 6,25% и т.н.

Както повечето пропорционални системи тогава и днес, така и възприетата през 1912 г. от България пропорционална система е от типа с листи. При него партийните щабове не просто издигат кандидатите, но и определят тяхната подредба. Както и днес, така и през 1912 г. българският избирател е лишен от възможността да гласува за кандидати от различни партии, няма право и да дописва имена в бюлетината. Все пак, както днес, така и тогава гласоподавателят получава известна свобода да пренарежда листата. И ако в наше време той може да гласува преференциално за някой (но не повече от един) от кандидатите и така да го „придвижи напред“, то  по тогавашните правила неговите предшественици са имали правото да задраскват имената на нехаресвани от тях кандидати (по повече от един), като по този начин ги „смъкнат“ надолу в листата.

Първите парламентарни избори по изцяло пропорционална система в България се провеждат през есента на 1913 г. В това отношение България се подрежда сред първите в света. Преди нея пропорционален вот за национален парламент въвеждат Сърбия (1889 г.), Белгия (1900 г.), Финландия (1907 г., но тя тогава все още не е държава, а е автономна провинция в рамките на Руската империя, със свой собствен парламент), Швеция (1909 г.). Общински избори и такива за провинциални парламенти по пропорционалната система към 1912 г. се провеждат в близо половината швейцарски кантони и в Тасмания (Австралия).

Изборната реформа от 1912 г. е посрещната с големи очаквания. Надеждите са, че тя ще даде по-честно представителство на политическите сили,  ще спомогне  партиите да се организират, ще стимулира политическия диалог и разбирателство. За съжаление, повечето от тези очаквания не се реализират. Причината за това обаче не е в самата пропорционална система, а във външнополитическите провали във войните за национално обединение, изострили социалното и политическо напрежение до крайности. В случая е важно да подчертаем, че избирателната система е важна част от политическата система на всяка демократична страна, но сама по себе си тя не може да направи едно общество по-свободно, справедливо и проспериращо, нито управлението по-ефективно, ако за това отсъстват ред други фактори.

д-р Светослав Живков, 

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Източник: Българска история