Култът към личността или как се създават "непогрешими вождове"

Има ли култ към личността на Бойко Борисов?

А има ли сред червения електорат култ към личността на Корнелия Нинова?

Или внушенията за всенародната любов и обожание са грандиозна пиарска манипулация през медийни центрове и епицентрове?

Спонтанно създадени ли са, или са поръчкови потретите и панегириците от знайни и незнайни автори? Естествени ли са, или са режисирани прегръдките, целувките и селфитата, които ни заливат от всички канали? 

Каквито и да са отговорите на тези въпроси, добре е да се знае, че:

Култът към личността представлява възвеличаване на личността, която е най-вече виден държавен и политически деец, лидер на държава. Култът на личността е характерен за формата на управление автокрация.

На тази личност се приписват всевъзможни, но най-често мними качества.

Според водещи социолози самото понятие "култ към личността" е свързано с определени предпоставки в обществото. Преди всичко това е социалната незрялост на повечето му членове, поради което се ражда желанието на хората да не носят лична отговорност за случващото се в страната и стремеж да се възложи тази отговорност на конкретен носител на властта. Населението обикновено има ниско ниво на критично мислене, което дава възможност на СМИ и дейците на културата успешно да манипулират общественото мнение. Тези и други фактори неизбежно водят до формирането на определен, ритуализиран стил в поведението и отношението към даденото лице и създават почва за възникването на култ към личността му.

Когато Хитлер взема властта в Германия, той успява да внуши на нацията увереност в своето месианско предназначение. В резултат се създава фашистка диктаторска система, а неговите безумни претенции за световно господство се превръща в неизбежния в тези случаи крах на държавата.

Култът към личността в исторически план

В абсолютните монархии императорът, кралят, царят, султанът и др. на практика били обожествявани. Хората твърдели, че монархът въплъщава волята на бога или самият той е божество - полубог.

Обожествяването на управника било характерно за Китай в императорския период, Древния Египет и Римската империя. В китайските монархии обаче се почитала по-скоро титлата на монарха, а не личността му; в тези времена не смятали, че монархът притежава някакви забележителни личностни качества, на него властта му се давала по рождение.

При диктатурите и авторитарните режими харизматичните лидери вождове, които оправдавали своята власт с предполагаемите си забележителни качества.

За пръв път култ към личността се наблюдава в ранната Римска империя, когато на "цезаря" били приписвани функциите на герой и спасител на отечеството, а възхвалата на забележителните му качества и заслуги пред държавата била задължителен ритуал. Това положение намира развитие в тоталитарните диктатури през ХХ век. Но при тях вождовете имат мощни инструменти като пропаганда, радио, кино, контрол над пресата. Примери за култ към личността са Сталин, Хитлер, Мао Цзе Дун, Ким Ир Сен. В периода, когато процъфтявала властта им, те били обожествявани и смятани за безгрешни. Навсякъде висели портретите им; художници, композитори, писателии и поети създавали произведения, които разкриват техните неповторими качества; биографиите на вождовете се изучавали в учебни заведения и от управляващите партии. Народът трябвало да слави вождовете и да им поднася подаръци; в тяхна чест се издигали паметници, преименували се градове и обекти.

Терминът "култ към личността" възниква в периода, когато се води борба с наследството на сталинизма в средата на 50-те години в Съветския съюз. По отношение на буржоазните и фашистките дейци този термин не се прилага.

Маркс и Енгелс първи посочили опасността от появата на "култа към личността", макар че техните последователи приложили същия култ към тях.

В Съветския съюз култът към личността на Сталин бил разобличен от Никита С. Хрушчов, който през 1956 г. на ХХ конгрес на КПСС прочел доклада "За култа към личността и неговите последици", в който развенчава култа към личността на покойния Сталин.

Примери за култ към личността

Владимир Улянов Ленин - главният организатор и ръководител на Октомврийската революция през 1917 г.

Сталин - лидер на Съветския съюз

Леонид Брежнев - генерален секретар на ЦК на КПСС

Адолф Хитлер - фюрер на Третия райх

Бенито Мусолини - премиер на Италия

Мао Цзе Дун - председатела на КНР

Ким Чен Ир - лидер на КНДР

Николае Чаушески - президент на социалистическа Румъния

Саддам Хюсеин - президент на Ирак

Сапармурат Ниязов - президент на Туркмения

Нурсултан Назърбаев - президент на Казахстан

Гейдар Алиев - президент на Азербайджан

Владимир Путин - президент на Руската федерация

България - Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков

Вождизмът е политика, насочена към утвърждаването на един човек в ролята на ръководител. За вождизма е характерна личната преданост към един човек - вожда, признат за идеен ръководител в централизираните структури - държавата, партията.

Известна форма на вождизма е гръцката тирания, както е описана ва "Политика" на Аристотел.

Вождизмът се развива в Европа след Първата световна война. Той съпътства много тоталитарни и някои авторитарни общества с различна идеология и политическа организация - преди всичко в социалистическите и фашистките държави. Вождистки са режимите на каудализма - в превод "предводител", на диктаторите в Испания и редица страни в Латинска Америка.

Примери за вождизъм

Италия - Мусолини

Бразилия - Жетилу Варгас

Доминиканска република - Рафаел Трухильо

Гърция - Йоанис Метаксас

Испания - каудильо Франко

Хърватия - Анте Павелич

Норвегия - премиерът Куислинг

Унгария - Миклош Хорти

Румъния - Йон Антонеску

Албания - Енвер Ходжа

Куба - Фидел Кастро

Индонезия - Сукарно

Панама - Омар Торихос

Централноафриканска република - Жан-Бедел Бокаса

Либия - Муамар Кадафи

Етиопия - Менгисту Хайле Мариам

Афганистан - Нур Мохамад Тараки

Югославия - Йосип Броз Тито (Източник: Издателство "Распер")