Неолиберализмът: демокрация, сведена до театър

Джордж Монбиo е британски писател, известен със своята активност в политиката и екологията. Автор е на бестселърите „Ерата на съгласието: манифест за нов световен ред“ и „Пленената държава: корпоративното превземане на Великобритания“. Монбиът има своя седмична колонка в „Гардиън“.

Представете си хората от бившия Съветски съюз никога да не са чували за комунизъм. За повечето от нас идеологията, която контролира живота ни днес, няма име. Назовете я в даден разговор и ще бъдете възнаградени със свиване на раменете. Дори и събеседниците ви да са чували термина преди, ще им бъде трудно да го дефинират. Неолиберализъм: знаете ли какво представлява?

Анонимността му е едновременно и симптом, и причина за неговата власт. Той е изигравал съществена роля в забележителен набор от разнообразни кризи: финансовия срив от 2007-2008 г.; пренасянето на богатството и властта отвъд граница (за което досиетата от Панама ни предоставят едва бегъл поглед); бавния упадък на здравеопазването и образователната система; възраждащата се детска бедност; епидемията от самота; разпадането на екосистемите; възхода на Доналд Тръмп. Подхождаме към тези кризи, сякаш те възникват изолирано, сами по себе си, и очевидно не сме наясно, че всички те са или катализирани, или изострени от същата последователна философия; философия, която има – или поне имаше – име. Нима може да има по-голямо проявление на властта от това да действаш неназовано?

Неолиберализмът е станал всепроникващ до такава степен, че ние рядко дори го разпознаваме като идеология. Изглежда приемаме становището, че тази утопична, хилиастка вяра характеризира една неутрална сила; някакъв вид биологичен закон, като теорията на Дарвин за еволюцията. Надигането на тази философия обаче представлява един съзнателен опит да бъде променен човешкия живот и да бъде преместен центърът на властта.

Неолиберализмът възприема конкуренцията като определяща характеристика на човешките взаимоотношения. Той предопределя хората като потребители, чиито демократични избори и решения се упражняват най-добре посредством купуването и продаването – процес, който възнаграждава заслугите и наказва неефикасността.Идеологията поддържа тезата, че „пазарът“ предоставя облаги, които никога не биха могли да бъдат постигнати чрез планиране.

Опитите за ограничаване на конкуренцията се третират като застрашаване на свободата. Данъците и регулациите трябва да бъдат сведени до минимум, а обществените услуги трябва да бъдат приватизирани. Организацията на труда и колективното договаряне от страна на професионалните съюзи са представени като изкривявания на пазара, които възпрепятстват образуването на естествена йерархия от печеливши и губещи. На неравенството се придава добродетелност: награда за полезност и извор на благосъстояние, което се процежда надолу, за да направи по-богати всички.Усилията за изграждане на едно по-равнопоставено общество са както контрапродуктивни, така и морално разяждащи. Пазарът прави така, че всеки да получи това, което заслужава.

Ние усвояваме и възпроизвеждаме неговото верую. Богатите се убеждават, че тяхното благосъстояние е плод единствено на заслугите им и обикновено пренебрегват преимуществата – като образование, наследство и социална класа – които навярно са им помогнали да си го осигурят. Бедните започват да обвиняват единствено себе си за своите провали, дори в случаите, когато не могат да направят много, за да променят положението си.

Безработицата на структурно ниво не е от значение: ако някой няма работа, това е резултат от неговата или нейната непредприемчивост.Колосалните разходи по едно жилище също не са толкова важни: ако кредитната ви карта е достигнала лимита си, то вие сте безотговорни и разточителни. Няма значение и че децата ви вече нямат игрални площадки и игрища в училищата: ако станат дебели, вината е ваша. В свят, ръководен от съперничеството, тези, които изостават, са определяни – и се самоопределят – като загубеняци.

Част от последиците, документирани от Пол Върхейг в неговата книга „Какво за мен?“, са епидемия от самонараняване, хранителни разстройства, депресия,  самота, страх от лошо представяне и обществена фобия. Може би не е изненадващ фактът, че Великобритания – където неолибералната идеология е най-щателно прилагана – е европейската столица на самотата. Днес всички сме неолиберали.

 

Може да изглежда странно, че една доктрина, обещаваща избор и свобода, се нуждае от слогана „Не съществува алтернатива“. Но, както Хайекотбелязва по време на своето посещение в Чили при управлението на Аугусто Пиночет – една от първите държави, в които програмата е приложена обстойно – „моето лично предпочитание клони по-скоро към либерална диктатура, отколкото към демократично правителство, лишено от либерализъм.“ Оказва се, че свободата, която неолиберализмът предлага и която звучи толкова абстрактно изкусителна, е свобода за щуката, а не за дребната риба.

Освобождаването от професионални съюзи и колективно договаряне означава свобода да намаляваш заплатите. Освобождаването от регулации означава свобода да отравяш реки, да излагаш на опасност работниците, да налагаш несправедливи лихвени проценти и да съставяш екзотични финансови инструменти. Освобождаването от данък означава освобождаване от разпределението на богатството, което откъсва хората от бедността.

Както Наоми Клайн документира в „Шоковата доктрина“, неолибералните теоретици насърчават използването на кризи за налагането на непопулярни политики, докато вниманието на хората е отвлечено: например във времето след преврата на Пиночет, войната в Ирак и урагана Катрина, описван от Фридман като „възможност да бъде радикално реформирана образователната система“ в Ню Орлиънс.

Когато една неолиберална политика не може да бъде наложена на местно ниво, тя бива наложена в международен план чрез търговски споразумения, включващи „уреждане на спорове между инвеститора и държавата“: офшорни трибунали, в които корпорациите могат да окажатнатиск за премахването на определени мерки за социална и екологична защита. Когато парламентите на отделни държави са гласували за ограничаване на продажбите на цигари, защитаване на водните запаси от миньорската дейност на частни компании, замразяване на сметките за ток или предотратяване на това фармацевтичните фирми да окрадат държавата, корпорациите са завеждали дела, често с успех. Демокрацията е сведена до театър.

Друг парадокс на неолиберализма е това, че универсалната конкуренция разчита на универсално количествено определяне и сравнение. Резултатът е такъв, че работниците, търсещите работа и всякакви публични услуги, стават обект на бавен и крайно формализиран режим на оценка и наблюдение, предназначен да идентифицира победителите и да накаже губещите. Вместо да ни освободи от бюрократичния кошмар на централното планиране (както фон Мизес увери), доктрината го утвърди.

Неолиберализмът не е замислен като користен рекет, но той бързо се превръща в такъв. Икономическият растеж е несъмнено по-бавен в неолибералната епоха (от 1980 г. във Великобритания и САЩ), отколкото през предишните десетилетия; но не и за най-богатите. След 60 години на постепенно намаляване, неравенството в разпределението на доходите и средствата през тази епоха нараства главоломно, в резултат от премазването на професионалните съюзи, данъчните облекчения за богатите, нарастващата цена на наемите, приватизацията и дерегулацията.

Приватизацията и опазаряването на обществените услуги, като например енергията, водата, транспорта, здравеопазването, образованието, инфраструктурата и затворите, даде на корпорациите възможността да изискват от гражданите и държавата наем за ползване на основните активи. Наемът е още един термин за непроизводствен доход. Когато плащате изкуствено увеличена цена за билет, едва част от сумата компенсира операторите за парите, които са похарчили за гориво, заплати, машини и т.н. Останалата част е отражение на факта, че ви държат в ръцете си.

Тези, които притежават и управляват приватизираните или полуприватизираните услуги на Великобритания, трупат смайващи богатства, като инвестират малко и изискват многоОлигарсите в Русия и Индия се сдобиват с държавни активи чрез разпродажби на много ниски цени. Карлос Слим Елу получава контрол над почти целия сектор за стационарни и мобилни телефонни услуги в Мексико и скоро след това се превръща в най-богатият човек на света.

Финансилизацията, както Андрю Сейър изтъква в „Защо не можем да си позволим богатите“, създава подобен ефект. Според него „подобно на наема, лихвата… е непроизводствен доход, който се натрупва без никакви усилия.“ Докато бедните стават по-бедни, а богатите – по-богати, богатите се сдобиват с все по-голям контрол върху друг ключов актив: парите.Лихвените плащания представляват прехвърляне на пари от бедните към богатите. Докато цените на имотите и оттеглянето на държавното финансиране все повече натоварват хората с дългове (замислете се за прехода от студентски стипендии към студентски заеми)банките и техните управители трупат огромни печалби.

Сейър твърди, че последните четири десетилетия се характеризират не само с прехвърлянето на богатство от бедните към богатите, но и в самите редици на богатите: от тези, които правят пари чрез производството на нови стоки и усуги, към тези, които трупат парите си чрез контролирането на съществуващи активи и събирането на наеми, лихви и капиталови печалби. Производственият доход е заместен от непроизводственият.

Неолибералната политика навсякъде е съпътствана от пазарна несъстоятелност. Не само банките, но вече и корпорациите, натоварени с предоставянето на обществени услуги, са твърде големи, за да фалират. Както Тони Джуд изтъква в „На земята не ѝ върви“, Хайек забравя, че жизненоважните национални услуги не могат да бъдат оставени да се сринат – а това означава, че конкуренцията не може да следва своя курс. Бизнесът обира печалбите, а рискът остава проблем на държавата.

Колкото по-голям е провалът, толкова по-крайна става идеологията.Правителствата използват неолибералните кризи едновременно като оправдание и възможност за орязването на данъци, за приватизирането на останалите обществени услуги, за пробиването на дупки в мрежата за социална сигурност, за дерегулация на корпорациите и нова регулация на гражданите. Презиращата себе си държава забива своите зъби във всеки орган на обществения сектор.

Може би най-опасната последица от неолиберализма е не икономическата, аполитическата кризаС намаляването на държавните притежания се свива и способността ни да променим хода на живота си чрез гласуване. Неолибералната теория твърди, че вместо това, хората могат да упражняват правото си на избор чрез харчене. Някои обаче имат повече за харчене от други: във великата демокрация на потребителите и акционерите гласовете не са разпределени поравно. Резултатът е обезсилване на бедната и на средната класа. Десните и бившите леви партии продължават да приемат подобни неолиберални политики, a безсилието се превръща в лишаване от граждански права. Огромен брой хора са се отдръпнали или са били изхвърлени от политиката.

Крис Хеджис отбелязва, че „фашистките движения събират последователи не от политически активните, а от политически неактивните обществени кръгове, „загубилите“, които считат – и често с право – че нямат глас и не играят никаква роля в политическата върхушка.“ Когато политическият дебат вече не говори на нашия език, хората започват да реагират на слогани, символи и усещания. За последователите на Тръмп, например, фактите и аргументите изглеждат незначителни.

Тони Джуд твърди, че когато гъстата мрежа от взаимодействия между хората и държавата се сведе до нищо повече от власт и подчинение, единствената останала сила, която ни обвързва, е държавната власт. Има по-голяма вероятност тоталитаризмът, от който Хайек се страхува, да възникне, когато правителствата – загубили своя морален авторитет, вървящ ръка за ръка с предоставянето на обществени услуги – единствено „ласкаят, заплашват и в крайна сметкапринуждават хората да им се подчиняват.“

***

Подобно на комунизма, неолиберализмът е Богът, който се провали.Но доктрината за зомбита продължава да крета и една от причините за това е нейната анонимност. Или, по-скоро, куп анонимности.

Невидимата доктрина на невидимата ръка е популяризирана от невидими поддръжници. Бавно, много бавно, започнахме да откриваме някои от техните имена. Открихме, че Институтът за икономически въпроси,който енергично се обявява срещу допълнителното регулиране на тютюневата индустрия из медиите, е тайно финансиран от „Бритиш Американ Табако“ от 1963 г. насам. Открихме, че Чарлз и Дейвид Кох, двама от най-богатите мъже в света, са основали института, който създаде движението „Чаено парти“. Разбрахме и как при създаването на един от своите мозъчни тръстове Чарлз Кох е изтъкнал, че „за да се избегне нежелана критика, не трябва да бъде широко рекламирано как организацията се контролира и управлява.“

Думите, използвани в неолибералната доктрина, често прикриват повече, отколкото разясняват. „Пазарът“ звучи като една естествена система, която ни сполетява еднакво, като гравитацията или атмосферното налягане. Но той е изпълнен с властови взаимоотношения. Това, от което „пазарът има нужда“, обикновено е това, от което се нуждаят корпорациите и техните шефове. „Инвестициите“, както Сейър изтъква, означават две коренно различни неща. Едното е финансирането на продуктивни и общественополезни дейности, а другото – закупуването на съществуващи активи, които да бъдат източени за наеми, лихви, дивиденти и капиталови печалби. Използването на една и съща дума за две различни дейности „прикрива източниците на богатството“ и ни кара да бъркаме извличането на богатство с неговото създаване.

Преди век новобогаташите са омаловажавани от тези, които получават парите си от наследяво. Предприемачите търсят обществено одобрение, като се представят за рентиери. Днес положението е обратното: рентиерите и наследниците се правят на предприемачи. Те твърдят, че са спечелили своя непроизводствен доход.

Анонимностите и объркванията често се сплитат с анонимността и неизвестността на модерния капитализъм: франчайз моделът, който гарантира, че работниците не знаят за кого се трудят; компаниите, регистрирани чрез мрежа от офшорни тайни режими, които са толкова сложни, че дори полицията не може да открие действителните собственици; данъчното устройство, коeто заблуждава правителствата; финансовите продукти, които никой не разбира.

Анонимността на неолиберализма е яростно пазена. Тези, които са повлияни от Хайек, Мизес и Фридман, имат склонността да отхвърлят термина, настоявайки – с известно право – че днес той се използва само пейоративно. Те обаче не ни предлагат алтернатива. Някои се описват като класически либерали или либертарианци, но тези понятия едновременно подвеждат и отблъскват вниманието от себе си, тъй като предполагат, че няма нищо ново в „Пътят към робството“, „Бюрокрация“ или класическата творба на Фридман „Капитализъм и свобода“.

***

Въпреки всичко това, има нещо възхитително в неолибералния проект – поне в неговия начален етап. Той е бил една отличителна, иновативна философия, популяризирана от сплотена мрежа от мислители и активисти с ясен план за действие. Той е бил търпелив и упорит.„Пътят към робството“ се превърна в пътят към властта.

Триумфът на неолиберализма отразява и провала на лявото. Когато икономиката лесе-фер (икономическа система, в която сделките между частни страни са освободени от държавна намеса под формата на регулации, привилегии, тарифи и субсидии – бел. ред.) довежда до катастрофа през 1929 г.,Кейнс разработва цялостна икономическа теория, за да го замени.Когато кейнсианското управление на съвкупното търсене се проваля през 70-те години на миналия век, вече има готова алтернатива. Но когато неолиберализмът се разпадна през 2008 г., нямаше… нищо. Ето защо зомбито продължава да се влачи. Лявото и центърът не са произвели нито един нов общ модел за икономическа теория през последните 80 години.

Всяко позоваване на Кейнс е признание за провал. Да се предложат кейнсиански решения за кризите на 21-ви век означава да се пренебрегнат три очевидни проблема. Трудно е хората да се мобилизират около стари идеи; разкритите през 70-те години недостатъци не са изчезнали в нищото; и най-важно, тези идеи не могат да предложат решение за най-голямото ни затруднение: кризата на околната среда. Кейнсианството действа, като стимулира потребителското търсене, за да насърчи икономически растеж. Потребителското търсене и икономическият растеж са двигателите на разрушаването на околната среда.

Това, което историята и на кейнсианството, и на неолиберализма показва, е че не е достатъчно да се противопоставиш на една разрушена система. Трябва да бъде предложена последователна и ясна алтернатива. За лейбъристите, демократите и по-широкото ляво в основна задача трябва да се превърне разработването на една икономичекса програма „Аполо“съзнателен опит да се изгради нова система, съобразена с нуждите и изискванията на 21-ви век.

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: The Guardian