Проф. Митев: Епохата Борисов се изчерпа, но алтернативата не е очертана

Интервю със социолога проф. Петър-Емил Митев

- Проф. Митев, през октомври прогнозирахте, че най-вероятно парламентарните избори ще са пред март, и познахте. Вървим към редовен вот, независимо дали ще е на първата възможна дата – 28 март, или в рамките на следващите два месеца. Очаквате ли надигането на вълна, висока активност и силен протестен вот като продължение на лятното недоволство?

- Налични симптоми не говорят за „надигане на вълна“. Не може обаче да се изключи събитие или обстоятелства, които ще провокират силен протестен вот. Без да говорим за политическата динамика, пандемията дава възможност на правителството да греши, а на публиката – да се възмущава и протестира.

- Протестите през 2020-а разклатиха правителството, предизвикаха рокади, но не успяха да го свалят. С днешна дата стабилизира ли се вече Борисов-3? Върна ли си премиерът самочувствието, което загуби след силното гражданско недоволство?

- Борисов се стабилизира достатъчно, за да дочака редовните парламентарни избори. Видимо е възстановил самочувствието си. На телевизионния екран всяка вечер виждаме как играе Кръстника по-добре от Марлон Брандо.

- Има ли условия, при които епохата Борисов би могла да продължи, или тя безвъзвратно отминава?

- Първо трябва да дефинираме „епохата Борисов“. Според мен характерното за нея е: силно лидерство; добре дозирана демагогия; контролирана обратна връзка; утилизация на по-малки политически играчи; липса на реформи, заместени с ловко политическо маневриране.

2020 г. беляза изхабяване на демагогията, отслабена обратна връзка, бунт на „малки“ играчи с големи претенции, желание за реформи. Премиерът Борисов ловко разигра реформаторски епизод – (псевдо)проект за нова конституция. Успя в тактически, но не в стратегически план. Епохата се изчерпва. Алтернатива обаче не е очертана. Очаква ни… преход към нова епоха. Мъчителен.

- Очаквате ли големи изненади на предстоящите избори и от каква посока биха могли да дойдат те? От енигмата „Слави Трифонов“, например?

- Нека първо очертаем базата за определяне на изненадите. Очакванията са за: (а) фрагментиран парламент; (б) изравнено или близко представителство на двата основни конкурента; (в) навалица от нови играчи; (г) потвърдена резервация за мястото на ДПС. Всяко значително отклонение от този консенсусен фон може да се смята за изненада.

За Слави Трифонов беше написано толкова, че изненада може да бъде само ако не се класира. Но не бих заложил на това. Изненади са възможни поради зависимост на резултатите от избирателната активност. В момента да се конкретизират, би било гадаене на кафе.

- Да, преобладава прогнозата за фрагментиран следващ парламент и трудно съставяне на правителство. Какво може да обедини опозицията на сегашното управление освен анти-ГЕРБ настроенията?

- Опозицията може и да не се обедини. Нашите днешни прогнози странно игнорират поуката от Израел. За две години избирателите четири пъти отиват до урните, макар че има водеща партия и утвърден лидер, вярно засипан с компромати.

По принцип до обединение може да се стигне (рационално) чрез програмна идея или (емоционално) поради желание да не се разпусне новият парламент, избран на пролет, още през есента. Комбинацията би била видимост на програмен (обществено значим) устрем, зад който се крият (индивидуални) депутатски сметки. Такова обединение обещава да бъде нестабилно.

- В новогодишното си обръщение към нацията президентът Румен Радев заяви следното: „Имаме нужда от лидерство. Лидерство, което не само да изведе страната от дълбоката здравна, икономическа и социална криза и от пандемията на страха, но и да започне демонтажа на порочния управленски модел.“ Вие как тълкувате призива на държавния глава за лидерство? Дава заявка той да бъде лидерът? Или виждате и неволно признание, че и той не беше лидерът дотук?

- В обръщението на президента Радев проличава преди всичко негативизъм – подкопаване лично на премиера и игнориране на постижения на правителството. По нищо не личи, че позитивната перспектива се отнася и до лидерство на Нинова. Вие сте права, прозира и скрит подтекст, който може да се тълкува като заявка за лидерство. Може би това е най-значимата, все още недообмислена визия за политически проект.

- Как се справя България с корона-кризата на фона на другите държави? Провали ли се неолибералният модел на здравеопазване и оптимист ли сте, че ще има промяна в този модел?

- България не е нито толкова зле, колкото твърди президентът, нито толкова добре, колкото смята премиерът. Между съседите ни в бедствено положение е Турция – броят на заболелите там е с два милиона повече, отколкото в България. В Сърбия и Румъния заразените са повече, но в Сърбия смъртността е по-ниска, а в Румъния е по-голяма. В Северна Македония и двата показателя са по-ниски, но там населението е по-скромно (по брой). На Балканите сравнително най-стабилна е Гърция.
    
Неолибералният модел на здравеопазване се провали. Не беше трудно да се предвиди. Здравеопазването е най-социалната сфера, а неолиберализмът – най-пазарният модел. Безплатните ваксини, компенсациите, фактите на международна солидарност са в разрез с неолибералната логика. Но, разбира се, това са пробиви адхок. Да се направят системни изводи означава да се признае, че здравето не може да се третира като стока, а здравните заведения не са просто търговски организации. Пандемията актуализира социалдемократическия принцип: „Пазарна икономика – да, пазарно общество – не!” Животът на хората не може да се остоковява.

- България регистрира рекордно за Европейския съюз социално неравенство, усещането за справедливост у нас е силно наранено, кризисните процеси се застъпват – коя е темата, която ще доминира или трябва да доминира в предстоящата кампания?

- Кризисната тематика вероятно ще доминира. Друг е въпросът как ще бъде преценена, как ще бъде видяна през едни или други идеологически очила или от едни или други политически позиции. Не мисля, че най-важното е тематиката. Най-важно е осмислянето, степента на рационалност, стилистиката на дебатите.

- Вече 30 години българите все искат промяна и тя все не идва. Защо? Не сме настоятелни или лесно се примиряваме с доминацията на властта, която по дефиниция би трябвало да контролираме?

- Не бих казал, че промяна не идва. Промените са големи. Как да не е промяна това, че огромната държавна собственост премина в частни ръце. Или че беше въведена многопартийна политическа система. Така че вашият въпрос следва да се уточни: не идва желаната промяна...

Хората преди 30 години искаха идеята за „светло бъдеще утре“ да бъде заменена със „светло настояще тук и сега“. Да, не се получи. Много емоции, малко рационалност. Вместо партийна – многопартийна демагогия. И възниква убеждението, че няма промяна, което пречи на трезвата самооценка. Нямаше нищо по-естествено от това в началото на прехода да се направи равносметка на постигнатото, на ресурсите, с които разполагаме, и на перспективите, които имаме, за да се потърсят реалистични пътища, които ще направят живота ни по-добър. Вместо това се развихри спекулативен нихилизъм. Постиженията бяха игнорирани и отречени. И това послужи като идеологически чадър за реалното разграбване и унищожаване на ресурсите. Останахме далеч от разбирането, че по своята същност общественият прогрес е необратимо натрупване. Подчертавам това, защото сега отново започва да се нагнетява негативизъм. Ще влезем просто в нов кръг на същата спирала.

Източник: Епицентър, със съкращения