Жан Виденов: Със сдаването на властта на 4 февруари беше подписано пълномощно на СДС да срути системата

На днешната дата през 1997 г. Георги Пъравнов и Николай Добрев отказаха да съставят правителство на Демократичната левица и върнаха мандата. Ето какво казва по този повод Жан Виденов в книгата „Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов”

- Гн Виденов, каква е според Вас причината новоизбраното партийно ръководство да не изпълни основното решение на 42-ия конгрес на БСП за успешно завършване на мандата за управление на Демократичната левица?

- Мисля, че причината се корени в това, че Георги Първанов и Николай Добрев не разбраха докрай (или не приеха докрай) същността на позициите на 42ия извънреден конгрес на БСП. Конгресът потвърди правотата на БСП по някои ключови въпроси на прехода, реформите и излизането от кризата, както и по най-важните  направления на практическата ни дейност като партия във властта през 19951996 г. След 42-ия конгрес обаче повечето от тези теоретични постановки и практически начинания бяха оставени без идеологическа и политическа защита, обречени на забвение, пряко или косвено атакувани от различни партийни среди – без легитимен дебат, преоценка и окончателно решение. Тази обстановка на непрекъсната и всеобхватна подмолна ревизия естествено не създаде добра идеологическа атмосфера в партията за изпълнение на политическите постановки на последния конгрес.

Най-сетне, 42-ият конгрес даде известна яснота и по въпроса за партийните кадри и тяхната дейност през последните години. Конгресът категорично отхвърли проявите на: бягство от отговорност, умишлено предизвикване на партийни кризи с цел злоупотреба с тях, откъсване от реалните проблеми на страната и хората, заиграване с политическия опонент и разбиване на партийната солидарност, другарство и доверие.

- Как премина за самия Вас денят 4 февруари 1997 г.?

- Цяла нощ бях убеждавал много от кандидатминистрите на Николай Добрев да не му отказват подкрепата си, каквото и да им струва това. Всички демонстрираха подчертана лоялност към волята на Демократичната левица, но и определени съмнения в сериозните намерения на Добрев. И аз самият бях озадачен от факта, че след месец и половина странни колебания и фантастични комбинации Кольо на практика отново предложи кабинета „Виденов” (половината от кандидат-министрите му бяха от моето правителство). Но и през ум не ми мина подозрението, че просто е злоупотребил с имената на толкова достойни хора, без всякакво намерение  да изпълни партийна поръка. Разбрах това чак по обед – от официалния доклад на МВР, че министърът не е изпълнил нито едно от категоричните изисквания на правителството и охраната на парламента на 5 февруари ще бъде дори по-слаба, отколкото на 10 януари. Тогава си обясних и фразата, изтървана от Георги Първанов в един предишен телефонен разговор, „че Кольо нещо се колебаел”.

Това беше един от най-тежките мигове в политическия ми живот. Убедих се, че в лицето на Добрев левицата фактически няма истински кандидат-премиер. Осъзнах безсмислието на неколкомесечните си усилия да го подготвя за тази мисия, на моралния си компромис с нечистия начин, по който той спечели доверието на конгреса, на безкористната си подкрепа за неговата кауза. Чувствах се направо предаден.

Затова на следобедното заседание на Консултативния съвет за национална сигурност се опитах да апелирам не към партийната съвест, а към държавническите инстинкти на присъстващите. Опитах се да ги убедя, че с едни избори напролет ще свалят последната преграда пред хиперинфлацията. А тя ще  прехвърли старите борчове на държавата и лошите дългове на кредитните милионери изцяло върху населението и ще срине завинаги жизненото равнище. Предупредих ги да не травмират обществото, институциите, държавните служители и политическите дейци с конституционна черезвичайщина и уличен натиск от байганьовски тип. Призовах ги да разберат каква вреда вече сме нанесли с насилствено създадената по цял свят представа, че в страната няма власт. И апелирах да подкрепят правителството на Добрев (макар и само за броени месеци), за да се предотврати тази надвиснала над всички нас, българите, беда.

- И какъв беше крайният резултат от дебата?

- Все едно, че говорех на стената. Първанов и Добрев показаха на президента папката с имената на гласуваните предния ден от Демократичната левица кандидатминистри, но не му я връчиха. Вместо това заявиха, че предвид възраженията на другите парламентарни сили, не са против да обсъдят и варианта да не внасят проектокабинета в парламента. Опитах се да ги отклоня от тази логика, като възразих, че това вече не е заседание на КСНС, а някаква кръгла маса на парламентарните партии, че официалната позиция на управляващата коалиция е съвсем друга, че членовете на правителството няма да участват в политически пазарлъци. Никой не реагира и заедно с министрите аз напуснах залата.

В коридора се задържах с тогавашния началник на Генералния щаб Тотомиров. Направи ми огромно впечатление, че той няма никаква притеснения за гражданския мир, но и никакви илюзии, че левицата има воля за власт. Същото долових и в думите на първите, на които позвъних, за да съобщя, че Кольо и Георги сдават властта – Велко Вълканов и Красимир Премянов. И на тримата казах горе-долу едно и също: „Чувството ви за облекчение е измамно. Страшното сега предстои. Такава пълна деградация в отношението си към властта левицата ще заплати или с тежка партийна криза, или с позорна кампания за търсене на виновници, или и с двете”.

За съжаление, оказах се лош, но точен пророк. Уж хвърляйки се на амбразурата, на 4 февруари БСП не прикри членовете, избирателите и кадрите си, а закри много от перспективите пред страната.

- И според Георги Първанов 4 февруари е крачка назад, след която са нужни две напред срещу „злоупотребилата с националното съгласие десница”. И според Румен Овчаров 4 февруари е един „неуспешен опит за летене”. Къде са всъщност различията между предишните и сегашните ръководства на БСП и на ПГДЛ?

- Първо – в тогавашните ни позиции. Новото ръководство на БСП и ПГДЛ не можеше да се прави, че не разбира накъде тръгва партията и страната. То беше длъжно да признае честно тогава, че не е в състояние (или не желае) да изпълни нито едно конгресно решение, и да потърси незабавно ново доверие от партията. А не да рисува очевидно илюзорни перспективи за национално съгласие, да си организират „благодарствени писма от трудови колективи” и да оглежда тайничко партийните редици за най-подходящите изкупителни жертви. Тогава кризата в БСП никога не бе достигала сегашните си мащаби.

Второто ни различие е в самата постановка на въпроса за сдаването на властта. Можем безкрайно да спорим с Добрев и Първанов дали навръх 4 февруари това е било неизбежно, или не. Дали наистина сме били заплашени от кръвопролитие, или просто министърът бе „изключил” МВР за един месец? Дали доверието към левицата е било изчерпано, или търпението на страната, оставена месец и половина без пълноправно правителство? Дали спасителни управленски ходове сме нямали, или смелост, за да ги направим? Но подобен спор би бил подмяна на истинския въпрос – „Неизбежен ли бе за БСП 4 февруари и дали няма да се повтори отново?” Ето това е темата, която днес „Позитано” наричат „ненужно и вредно ровене в миналото”, а в действителност е истинският въпрос за бъдещето на партията.

Защото ние имаме принципни разминавания по съдбовния за всяка партия въпрос за властта. Според мен проблемите в това отношение имат много дълбоки обективни корени. Последният, 42-и, конгрес на БСП подкрепи това становище. Според избраното от него ръководство обаче тези проблеми са чисто субективни и се свеждат едва ли не до нечии лични войни срещу синдикатите, медиите и опозицията; кадрите, авторитетите и институциите. Тази постановка трябва да се свали, защото е невярна, коварна и вредна. Съвсем не защото някой се бои от съдържащите се в контекста й обвинения. Напротив, ако ще свеждаме всичко до Сталиновата премъдрост за „кадрите, с които се решавало всичко”, а без които „нямало проблем””, веднага мога за отправя куп контравъпроси и контраобвинения.

- Какви например?

Искате примери – моля! Как така едни и същи хора в БСП до 4 февруари мятаха гръм и мълнии срещу всяка идея за промяна на системата, а след тази дата подписаха на СДС пълномощно не само да я смени, а направо да я срути? Къде се изпариха вечните им подозрения срещу приватизацията (дори социалната и работническата), когато СДС пое антиконституционния си курс към пълно раздържавяване? Кой успя да ги убеди, че кризата в земеделието все пак не е от балансите и дефицитите, а от наследените огромни диспропорции в цените? Защо след всичките си критики срещу „коравосърдечната политика на доходите на лявото правителство” премълчаха насилственото десетократно увеличаване на цените, с което десницата си обезпечи невероятен финансов комфорт за години напред?

- Казахте на Добрев, че цял живот ще отговаря защо е върнал мандата. Вие обаче направихте почти същото с оставката си на конгреса. Ще отговаряте ли цял живот за това?

- И да, и не. Да, защото оставката ми като лидер на БСП така и не доведе до сполучливо кадрово решение в новото партийно ръководство. И не, защото демократично спечелена власт аз никога не съм сдавал. Нито на Кръгли маси, нито на Консултативни съвети. Нито пред партийни конгреси, нито зад гърба на партията. Това е патент на други социалисти, не мой. На конгреса през декември 1996 г. моята кауза и цел беше точно обратната – да отстраня всички възможни препятствия, да съдействам с всички сили за успешното продължаване на социалистическото управление. Точно това и сторих – в строго съответствие с трите задачи, които ВПС специално ми гласува на 12 ноември. Сторих го с отчета на правителството, с проектопрограма за финансова стабилизация чрез паричен съвет и с оставката си пред конгреса. Така както се прави навсякъде по света.

Прочетете още:

Жан Виденов: За канибализма в БСП, приватизацията, синята клиентела и андрейрайчевщината

Жан Виденов: Героизиран бе един уличен метеж. Вменено бе на стотици хиляди социалисти, че са заплаха за гражданския мир