Основателят на Нобеловите награди бил търговец на смърт

115 години Нобеловите награди се присъждат за най-големите постижения в различни области на науката, литературата, като най-значимата е Нобеловата награда за мир, която се дава „на човека, допринесъл най-много за мира между нациите и премахването на въоръжените сили“, както гласи завещанието на Алфред Нобел.

Но произхода на Нобеловите награди, както и животът на Алфред Нобел, разказват една различна история, опетнена от смъртта на хиляди хора.

Алфред Бернхард Нобел е роден през 1833г в Стокхолм, Швеция. Баща му, Имануел Нобел, бил изобретател и инженер, който през целия си живот изпитвал финансови затруднения. Принуден да обяви банкрут, Имануел напуснал Швеция и започнал работа в Санкт Петербург, Русия, където впечатлил царя с едно от изобретенията си – подводни мини за отблъскване на морска атака.

Най-после постигнал успех, Имануел повикал жена си и осемте си деца в Санкт Петербург. Синовете му получили образование, а Алфред научил няколко езика и много му се отдавали химията, поезията и естествените науки.

Понеже бащата не одобрявал интереса на Алфред към поезията, той го изпратил зад границата да учи химия и инженерство. В Париж, Нобел се запознал с италианския химик Асканио Собреро, който през 1847 г. изобретил нитроглицерина – течният експлозив, комбиниращ глицерин с азотна и сярна киселина.

Макар нитроглицеринът да се смятал за твърде опасен, за да има някакво практическо приложение, семейство Нобел – което вече имало няколко доста печеливши бизнеса в Русия и Швеция – продължило да разглежда потенциала му за комерсиална и индустриална употреба.

Опитите им обаче водят до трагедия 

През 1864 г. Емил, по-малкият брат на Алфред, както и няколко други човека са убити при експлозия в една от фабриките им в Швеция. Инцидентът вдъхновил Алфред да открие начин да направи нитроглицерина по-безопасен. Успехът обаче не дошъл лесно. Ранните му опити включвали създаването на смес от нитроглицерин и барут, убила десетки души при няколко ужасяващи експлозии.

Най-накрая, през 1867 г., Алфред Нобел открил, че когато нитроглицерина се смеси с диатомит, резултатът е стабилна смес, която може да се оформя в къси пръчки, които пък да се използват от миньорските компании за разбиване на скални маси. Нобел патентовал своето изобретение с името „динамит“, от гръцката дума „dunamis“ (сила).

Изобретяването на динамита променя напълно миньорската и строителната индустрия. Железопътните компании вече можели безопасно да разбиват път през планините. В резултат на това Нобел, който в последствие записва 355 патента за множеството си изобретения, станал изключително богат.

Динамитът, разбира се, имал и други приложения. Не минало много време, преди военните да започнат да го използват. По време на испано-американската война били използвани оръдия с динамит. Макар да бил известен като пацифист, не е ясно дали Нобел е одобрявал това приложение на динамита.

Открил обаче какво мислели другите за изобретението му, когато през 1888 г. починал брат му Лудвиг. Поради журналистическа грешка, вместо на Лудвиг, бил издаден некролог на Алфред, в който той бил посочен като човекът, спечелил милиони от смъртта на другите. Един френски вестник дори написал „Le marchand de la mort est mort“, в превод „Търговецът на смърт е мъртъв.“ Некрологът описал Нобел като човек, „който забогатял от това, че е открил начин да убива повече хора и по-бързо от преди.“

Нобел бил потресен от прочетеното и решил да направи нещо, за да не бъде запомнен като изобретател на оръжие за масово изтребление. Една година преди да почине през 1896 г., той написал последното си завещание. В него завещал по-голямата част от собствеността и парите си за учредяването на пет Нобелови награди.

Последната воля на Алфред Нобел обаче била посрещната с огромна съпротива. Неговите роднини, които изобщо не знаели за това му намерение, били шокирани. Шведското кралско семейство го осъдило за това, че не бил патриот, защото според тях такава награда трябвало да се дава само на шведи. Служителите и подчинените му били възмутени от огромните административни и организационни разходи за подобно начинание, които според тях Нобел не бил взел предвид, когато писал завещанието си.

На 10 декември 1896 г. умира от сърдечен удар в Сан Ремо, Италия. На 29 декември 1896 г. е погребан в Стокхолм. Завещанието му е отворено през януари 1897 г. Изпълнители на последната му воля са секретарят му Рагнар Сулман и стокхолмският адвокат Рудолф Лилеквист.

След съдебни дела в Стокхолм и Париж за установяване на местожителството му и с наследниците му, при които се потвърждава валидността на завещанието, изпълнителите създават устав на бъдещата Нобелова фондация. Уставът е гласуван в Шведския парламент и е утвърден от краля на Швеция. На 29 юни 1900 г. Нобеловата фондация е учредена.

Завещанието:

Аз, долуподписаният Алфред Бернхард Нобел, като обмислих и реших, с настоящето обявявам моето завещание за имуществото, придобито от мен до смъртта ми.

Цялото останало след мен реализуемо имущество да се разпредели по следния начин: моите изпълнители на завещанието да превърнат имуществото ми в ценни книжа, създавайки фонд, процент от който ще се дава като премия на тези, които през изминалата година са допринесли най-голяма полза на човечеството. Посоченият фонд да се раздели на пет равни части, предназначени за: първата част - за този който е направил най-важно откритие или изобретение в областта на физиката; втората - за този, извършил важно откритие или усъвършенствуване в областта на химията, третата - за този, който е постигнал забележителни успехи в областта на физиологията или медицината, четвъртата - за този, който е създал най-значително литературно произведение, отразяващо човешките идеали, петата - за този, който има най-голям принос за сплотяване на народите, унищожаване на робството, намаляване числеността на съществуващите армии и съдействие за мирни договорености. Наградите в областта на физиката и химията ще се присъждаг от Кралската шведска академия на науките, по физиология или медицина - от Кралския Каролински институт в Стокхолм, по литература - от Шведската академия в Стокхолм, наградата за мир - от комитет от пет души, избиран от норвежкия Стортинг. Моето особено желание се заключава в това, присъждането на наградите да не се влияе от националността на кандидата, за да получат наградите най-достойните, независимо от това, дали са скандинавци или не.

Това завещание е последно и окончателно, то има законна сила о отменя всички мои предишни завещания, ако такива се намерят след смъртта ми.
Накрая, последното мое задължително изискване се състои в това, след смъртта ми компетентен лекар еднозначно да установи факта на смъртта и едва след това тялото ми да се предаде за изгаряне.

Романтик по душа, учен по призвание, директор на фабрики – този човек бил изтъкан от противоречия. Обичал повече да слуша, отколкото да говори. От една страна рецитирал стихове на жената, в която бил влюбен, от друга – остроумията му в беседи с приятели и журналисти стигали до сарказъм и стряскали мнозина.

Съвременниците на Алфред Нобел по никакъв начин не можели да видят в него типичния образ на преуспяващия капиталист от тази епоха и често го наричали „спартанец”.

Имало един момент в живота му, когато великият изобретател бил на прага на съдбоносно решение – под влияние на поезията на Пърси Шели, бил готов да зареже науката и да се посвети изцяло на литературата.

Алфред Нобел не само имал запазено място в ложата на „Комеди Франсез”, но сам е бил автор на немалко стихове, романи, пиеси, една от които – „Немезида” („Nemesis”) била публикувана през 1896 г. Тиражът й бил унищожен след неговата смърт под предлог, че съдържанието е скандално и кощунствено.

„Немезида” била написана като 4-актна трагедия в проза, посветена на Беатрис Ченчи – жената, която убила баща си заради жестокостите и издевателствата му срещу невинни хора, включително и срещу нея. Този сюжет бил доста експлоатиран от много писатели, художници, скулптори и драматурзи в онези времена.

Приживе издателите напразно го молили настойчиво да напише своята автобиография, но Алфред Нобел не бил заинтересован от това. Веднъж той отговорил със свойствения си сарказъм: 

„Сър, не бива да ме мъчите. Това е наследството на знаменитите убийци и актьори. А на мен не ми стига времето за работа… Впрочем, можете да публикувате. Ето моята биография:

Нобел е едно бедно, полуживо същество. Достойнства: да държи ноктите си чисти и на никого да не бъде в тежест. Недостатъци: отсъствие на семейство, велико търпение, недобро здраве, но добър апетит. Единствено желание: да не бъде погребан жив. Най-големият грях: не почита мамона. Важни събития в живота: няма…”