Проф.Искра Баева: БСП едва напоследък намери своя верен път наляво

Днешното управление не е нито дясно, нито ляво, а е авторитарно и обърнато към преразпределение на обществените блага сред кръговете, близки до управляващите. Прилича на мафиотските структури в Южна Италия

Искра Баева е професор доктор по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски. Автор на изследванията "Източна Европа след Сталин, 1953-1956", „Българските преходи 1939-2002” (заедно с Евгения Калинова), "България и Източна Европа", „Външната политика на България след 10. ХІ. 1989 г.” (в съатвторство) и др. 

„ Днешното управление не е нито дясно, нито ляво, а е авторитарно и обърнато към преразпределение на обществените блага сред кръговете, близки до управляващите. Прилича доста на мафиотските структури в Южна Италия”, казва специалистът по нова и най-нова обща история.

- Проф.Баева, в края на март БСП внесе законопроект за обявяване на авторитарните режими в периода 1923-1926 г. и 1934-1944 г. за престъпни, който е реципрочен на приетият през 2000 г. закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен. Има ли основание такъв закон да бъде приет?

- Не мисля, че има основание за предлагане на такъв закон. Според мен, оценката на историческите събития и периоди трябва да се дава не от политиците, а от историците и от обществото. Разбирам мотивите на вносителите на този закон – те се опитват да покажат, че може да има огледално действие на поредното дясно предложение за унищожаване на „комунистическите” паметници и наказателно преследване на „комунистическата пропаганда”. Но не мисля, че най-добрият отговор на неадекватните антикомунистически предложения е огледалният.

Адекватният отговор е да се покаже абсурдността на борбата с комунизма повече от четвърт век, след като породеният от комунизма като идеология държавен социализъм е рухнал и след като през 90-те години в България беше извършена мащабна „декомунизаторска” акция, при която бяха сменени наименованията на огромен брой улици, обекти, населени места, бяха разрушени паметници, включително и Мавзолеят на Георги Димитров в София през 1999 г., въпреки че тялото на Георги Димитров беше изнесено и препогребано още през 1990 г. И какво ще се промени, ако всичко това се повтори? Най-много да се получи обратната обществена реакция.

Всъщност, проектозаконът на четиримата десни депутати – Мартин Димиртов, Методи Андреев, Петър Славов и Вили Лилков[i], представлява борба с призраци и опит да се декретира и пренапише миналото, според новата господстваща идеология. Както знаем от епохата на социализма, този опит едва ли може да завърши добре.

Неслучайно поставих думите комунистически и декомунизаторски в кавички. Направих го, защото мисля, че днес се злоупотребява с понятието комунизъм. Комунизмът на теория обозначава крайната цел, формулирана от марксизма, но тя никога и никъде не е била осъществена на практика. Ще припамня, че при комунизма не би трябвало да има нито държава, нито пари или пазар, че тогава всеки граждани трябва да работи според възможностите и да получава от обществото всичко, от което се нуждае без никакво заплащане. Такова нещо не е имало и няма в нито една страна, затова неслучайно страните от Източния блок се самоопределяха като социалистически, а не като комунистически. Вярно, те бяха управлявани от комунистически партии, но наименованието идва от крайната цел, а не от практиката по време на управлението. И още нещо за комунизма: струва ми се, че такова общество не е и възможно, защото то разчита на порода хора напълно освободени от греховни помисли като алчност, мързел и т.н.

Казаното по-горе е довело мен, много мои колеги, както и повечето професионални историци по света до извода, че трябва да наричаме системата в Съветския съюз и другите подобни страни държавен социализъм от съветски тип.

Сериозният политически разговор за социалистическото минало днес трябва да се води на плоскостта защо днешното ни демократично общество за повече от четвърт век не поражда ентусиазъм и желание да  се гради, а разочарование и носталгия. И усилията ни трябва да бъдат насочени към подобряване на днешното ни битие, а не към пренаписване на миналото.

- Прочитът на най-новата история на България отново става оръжие в полето на политиците. Споделяте ли мнението, че има опит младото поколение да се възпитава едностранно, без да се прави цялостен прочит на събитията от XX век?

- Да, за съжаление има такъв опит. Тази тенденция не е била прекратена през целия период на прехода, но от няколко години тя става все по-силна. Причината за засилването ѝ отново е разочарованието от прехода, изплувало на повърхността благодарение на едно социологическо изследване на Алфа Рисърч, проведено през 2014 г. във връзка с опита за тържествено отбелязване на 25-годишнината от началото на пътя на България към демокрация. Предложението на президента тогава дори беше празненствата да минат под лозунга „25 години свобода” (горе-долу като отбелязването на 25-годишнината от 9 септември 1944 г. през 1969 г.). Но проучването показа, че българите мислят за настоящето и миналото по съвсем различен начин от политиците, които са избрали. Разбира се, в случая използвам събирателното понятие „българи” усреднено, според резултатите от анкетата. Инак всички ние мислим различно и оценяваме личната си обществена съдба по различен начин.

За мен е странна реакцията на управляващите на тези резултати. Вместо да потърсят причините за недоволството на българите и да се опитат да подобрят днешния живот на хората, те обвиниха за негативната оценка „неправилното” разбиране на социализма и съсредоточиха усилията си да променят историческата памет. Това действие показа реакция според принципа, като не можем да подобрим настоящето, да очерним миналото и тогава, според тях, хората ще повярват, че днес живят по-добре.

За съжаление, тази тенденция беше подета и реализирана от президента Росен Плевнелиев,който влага целия потенциал на президентската институция за реализирането на тази цел. А ние, историците, имаме навика да знаем и помним. Затова знаем и помним, че самият Плевнелиев е бил комсололски активист и член на БКП. Дали тогава е бил активен политически, защото е смятал, че социализмът е най-мрачният и страшен строй в историята и всичко е било толкова ужасно, както сега непрекъснато говори? Вярно е, че човек еволюира и поумнява с възрастта, но все пак той не се е появил в семейство от висшата номенклатура, където може да се предположи, че децата не са знаели какво е реалното положение, житейските трудности. Бил е най-обикновен младеж от провинцията и е направил своя избор да стане комсомолски активисти и да се присъедини към БКП съвсем съзнателно. А сега се опитва да пренапише собственото си минало. Това е не толкова възмутително, колкото тъжно, защото човек трябва да се самоуважава, независимо дали е политик или обикновен гражданин.

Не смятам обаче, че опитите да се пренапише историята на социализма, като от него останат само репресиите, ще имат резултат. Обществото винаги се е съпротивлявало на едностранната идеологизация – достатъчно е да се спомним доколко хората до 1989 г. вярваха на тезите на т.нар. научен комунизъм.

- Успяват ли авторите на учебници по история да се опазят от политическите оценки за последните десетилетия от българската история?

- Не, не успяват, но и не мисля, че това е необходимо. Авторите на учебниците също са хора и граждани и имат своите политически и идейни убеждения. Така че е нормално личните виждания да повлияят и върху изследванията и публикациите на учените. Проблемът с учебниците е по-различен, тъй като те трябва да създават представата за миналото у всички млади хора в България. Това означава, че учебниците трябва да изразяват не индивидуалните виждания на учените, а обобщеното и безспорно познание. Затова държавните институции, олицетворявани от Министерството на образованието, има контролни функции върху учебното съдържание. Там се изработват програмите и се одобряват готовите учебници. Но оттам идват и проблемите, защото различните правителства имат различно виждане какви трябва да бъдат акцентите в представянето на историческите епохи, като в центъра на вниманието винаги са събитията от ХХ век. И често пъти управляващите налагат политически мотивирани понятия и програми, с които авторите на учебници задължително трябва да се съобразяват.

Вашият въпрос е свързан и с практиката на алтернативните учебници. Аз я подкрепям, защото трябва да има разнообразие в учебниците, което да даде възможност на учителите да избират учебника, по който искат да преподават. А контролът на министерството трябва да остане върху верността на фактите – това е задължително.

Накратко – аз съм за разнообразието в интерпретациите, но върху безспорни факти.

За съжаление, в момента в публичното пространство, което включва и интернет мрежата, могат да се открият всякакви абсолютно неверни факти. Последният пример е с фразата на Левски за „освободителя” и „поробителя”. Тя показва колко лесно е днес да се фалшифицира историята чрез свободната електронна мрежа.

- Завършил ли е преходът след 1989 г., от който сега всички са недоволни, защото има разминаване между очаквания и резултати?

- Да, според мен, преходът завърши с приемането ни в Европейския съюз, сиреч преди почти десетилетие. Ще се обоснова – целта на прехода беше определена още в началото му като смяна на системата от държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация и пазарна икономика от западен тип. Първата цел, политическият преход, беше реализирана още в края на 1994 г. Тогава БСП се върна на власт. Основание за това ми дава т.нар. тест на двойната промяна – двукратната смяна на управляващите сили при свободни избори. Тази двойна промяна показва, че вече има утвърдена парламентарна демокрация и са изключени от политическия процес силите, склонни към насилие. Затова след като БСП загуби властта през есента на 1991 г. в полза на новите политически сили, а след това през декември 1994 г. отново се върна с народен вот, може да се направи изводът, че вече имаме утвърден политически плурализъм.

Много повече време отне създаването на пазарна икономика. Този процес беше свързан и с много болезнени за обществото събития – закриване на предприятия, което предизвиква огромна безработица, разпокъсване на земята и унищожаване на модерното земеделие, неуспешна за обществото приватизация (но много успешна за приватизаторите), създаване на организирана престъпност, възползвала се от мътните условия на приватизация. Но в крайна сметка, макар и по-късно от централноевропейските бивши социалистически страни, и България беше призната за действаща пазарна икономика и беше приета в ЕС. Този акт демонстрира края на прехода.

Защо обаче хората продължават да смятат, че живеем в преход?

- Защото огромната част от обществото на 10 ноември 1989 г. посрещна свалянето на Живков с голяма радост и огромна вяра, че в най-скоро време ни чака демокрация и начин на живот, който познавахме от пътуванията си на Запад, от филмите, които сме гледали, или от книгите, които сме чели. Никой, сигурна съм, абсолютно никой, дори онези, които започнаха прехода, не е очаквал, че той ще продължи толкова дълго и че ще доведе до такава разруха, пред каквато се оказахме днес. Толкова драстично беше разминаването между очаквания и резултати, че няма как повечето хора да са доволни от резултатите. Е, има и печеливши от прехода – онези, които полулегално или направо нелегално извършиха приватизацията, които натрупаха богатства в мътните времена на смяна на собствеността, но и те не са особено щастливи, тъй като им е трудно да накарат обществото да повярва в честния начин за придобиване на богатството им, а някои направо се страхуват за живота си и живеят с посотянна охрана, което не е най-щастливия и свободен живот.

А тъй като резултатите от прехода не се харесват, особено на хората, които си спомнят нагласите от 10 ноември 1989 г., те все още чакат да дойде очакваното добро бъдеще и смятат, че едва тогава преходът ще е завършил. Но днешният ред е реалността на капитализма, към който без добре да разбираме, се устремихме през 1990 г. При това капитализъм в криза, предизвикана от неолибарелизма. Ние сме и част от ЕС, подложен на най-големия в исторята му външен натиск. Май изтеглихме лош късмет от лотарията на историята.

- На фона на цивилизационния сблъсък, който се случва в момента, ще има ли нов преход и към какво?

- Вероятно ще се наложат дълбоки промени, но не защото ги искаме, а защото ще дойдат отвън. Ние, ЕС и въобще развитият Запад, сме подложени на външен натиск, но намиращ подкрепа и отвътре, който твърде много прилича на предсказания от Самюъл Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите”. Става дума за съчетанието между вълната от стотици хиляди бежанци/мигранти почти изцяло мюсюлмани, от една страна, и организираните от ислямски екстремисти, но европейски граждани, терористични атаки срещу знакови цели в Европа. Изправен пред тази външна опасност Европейският съюз показа своята слабост, породена от административно-бюрократичния характер на функционирането му. Това означава, че ЕС или трябва дълбоко да се промени, или го чака съдбата на европейските свръхдържави от миналото – като се почне от Римската империя, премине се през Свещената римска империя и се стигне до Съветския съюз.

Към тези кризисни процеси в ЕС трябва да се прибавят и последиците от твърде дългото господство на неолиберализма, който в съчетание с глобализацията унищожи възможностите на националните държави да се справят с най-важните предизвикателства пред съвременното общество: засилващото се социално неравенство, трайната безработица, демографския спад и т.н.

Спасението може да дойде от нов преход към социално ангажирана държава, но той съвсем не е сигурен. Всичко отново зависи от хората, от желанието им да се борят за своите права, за своето бъдеще и за бъдещето на своите деца.

- На 3 април участвахте в дискусия „Има ли алтернатива сегашното управление”. Какъв е Вашият отговор на този въпрос?

- Нямам никакво съмнение в положителния отговор на този въпрос. Алтернатива има, но тя не е само лява, а и дясна. А дали ще се реализира, отново зависи от гражданите, този път на България. Според мен, за гражданите на Република България е по-добре да се реализира лявата алтернатива, тъй като тя залага на по-голяма справедливост в разпределението на благата, в създаването на по-добри условия за реализацията на българските граждани в страната, а не за свобода за развитие на индивидите за сметка на мнозинството, каквато е дясната концепция.

Като казвам, че има лява и дясна алтернатива, имам предвид, че днешното управление не е нито дясно, нито ляво, а е авторитарно и обърнато към преразпределение на обществените блага сред кръговете, близки до управляващите. Прилича доста на мафиотските структури в Южна Италия. А ние знаем колко жизнен е такъв модел, в който са ангажирани много интереси и много кръгове.

Лявата алтернатива, на която аз се надявам, не е никак лесна за постигане. Както винаги, тя изисква не просто лозунги и палиативни промени, а очертаването на нов социален проект, който бе трябвало да изведе България от омагьосания кръг на неограничено господство на капитала и да създаде възможност за истинска социална справедливост. Той не може да бъде само български проект, за да е успешен, би трябвало да заложи на общоевропейска трансформация. Струва ми се, че точно такива са намеренията на новото паневропейско движение, обявено на бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис, Diem25. Такава трябва да бъде посоката, ако искаме трайни резултати, а не просто известно увеличаване на гласовете за БСП, които обаче ще я оставят в плен на неолибералните правила.

- У нас не беше създадена българска „Сириза” или „Подемос”, може би защото през последната година и половина започна олевяване на БСП и не остана такава свободна ниша. В самата БСП има дебати преди конгреса дали тази политика на настоящия председател Михаил Миков е правилна. Вие как мислите?

- Мисля, че в България не се създаде истинска масова лява алтернатива по няколко причини. Първата е, че не сме гърци, които винаги са се борили за своите права, докато ние сме твърде пасивни и очакваме проблемите  да се решат „отгоре”. Втората е, че историческият ни опит е различен и след 1989 г. ние се оттласнахме от социализма и потърсихме бъдещето си в капитализма, докато при тях посоката е по-скоро обратната. Третата причина е демографска. С огромна болка трябва да кажа, че в България има все по-малко дейни млади хора, които са готови да се борят за по-добро бъдеще на всички, а не да търсят личната си реализация тук или в чужбина. И не се вижда в близко бъдеще надежда за обръщане на тази тенденция. Едва на последно място стои политиката на голямата лява партия БСП, която за мен едва напоследък намери своя верен път наляво. За добро или за зло БСП се утвърди като монополист в лявото пространство, а периодично възникващите леви организации или са нейни производни, или не искат да се идентифицират като леви, или са твърде интелектуални и смятат, че е достаъчно да се обявят левите идеи, но не и да се организират обществените маси за тяхната защита.

- Демоде ли е да се говори за социализъм?

- Ни най-малко, напротив. Най-изненадващото от сегашната кандидатпрезидентка кампания в САЩ е, че голям успех сред демократите има Бърни Сандърс, един човек, който сам се обявява за демократичен социалист. Досега изглеждаше немислимо в САЩ някой да се обяви за социалист и да не бъде възприет меко казано като чудак или маргинал. За мен подкрепата за Сандърс, особено сред младите американци означава, че господството на неолиберализма върви към своя край точно там, където възникна и се утвърди. А неговата алтернатива е именно социализмът. Така беше представена алтернативата и в края на Студената война – известната теза на Франсис Фукуяма за край на историята означаваше точно това – окончателната победа на либерализма на социализма. Тази окончателна победа обаче се оказа с трайност едва четвърт век.

Четвърт век след „окончателния” крах на социализма, все повече хора в развитите държави търсят алтернатива на капитализма, което означава, че стигмата, печата на историческия неуспех за социализма, е започнал да избледнява. Но съм длъжна да подчертая, че когато днес говорим за социализъм, имаме предвид не възстановяването на онзи – държавния от съветски тип, а един нов социализъм, не само възползващ се от възможностите на науката и техниката, но и залагащ на демокрацията като базова ценност за общ

 


[i] Става дума за предложените промени в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен от 2000 г., според които се предвижда всички символи, възхваляващи комунистическата власт от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. да бъдат предоставени в Музея на социалистическото изкуство, забрана за поставянето на публични места на предмети, надписи, скулптури или символи, невярно пресъздаващи комунистическия период у нас и такива, които възхваляват дейността на БКП. На монументите, чието преместване не може да бъде направено веднага, трябва да бъде поставена указателна табела с текст: "Комунистическият режим в България - 9.09.1944 г.-10.11.1989 г. и дейността на БКП са обявени за престъпни със закон, приет от 38-то Народно събрание". Проектът задължава образователното министерство, директорите на училища, учители, ректори, преподаватели в университетите, публични организации да предприемат действия, така че в помагала, учебни планове, учебници и в образователния процес комунистическият режим, както и неговите партийни и държавни ръководители да бъдат представени като престъпни. Неспазването на тези постановки се наказва с глоба за физическите лица от 200 лв., а за юридическите – 2000 лв.