За Рациария. Малко лично, малко археологично

Преди да започнат разкопките на Рациария, платото беше цялото с ниви и с баща ми ходехме на лов за яребици там. В единия край имаше турско гробище, най-вероятно още стои, ако иманярите не са посегнали и на него.

Разкопките започнаха през 1976, когато тъкмо бях влязъл в Английската гимназия във Видин. Баща ми, Тома Томов, тогава работеше в ОС за Култура към общината и започна да сътрудничи на италианския екип. Той беше завършил СУ и беше запален местен патриот (отказал навремето асистентско място в СУ, за да се върне във Видин). Направи всичко по силите си за проекта – постоянно помагаше на археолозите, битово и професионално. Той беше от Владиченци, близо до Арчар, и познаваше местните хора – това помогна много за организацията на местно ниво. През 1980, Болонският Университет го награди за сутрудничеството и помощта му.

През летните си ваканции в Арчар (майка ми е от там), аз ходех да работя на разкопките с мои приятели. Събирахме се до 20-30 човека, предимно ученици, и беше много интересно. Започхнаха да се очертават зидовете на града, а два или три пъти намерихме гробници. Постоянно излизаха монети, керамика и статуи (или фрагменти). Ние намирахме мозечни тухлички и керамика по дворовете си, на 2-3 километра от крепостта, та можете да си представите колко много такива намирахме в самата крепост.

Дарио Джорджети от Болонския Университет беше ръководител на обекта и всяка година идваше със свой колега и със студент-стажант. Италианският екип имаше сателитни снимки на обекта, което предполагам, че е било новост за нас в ония години. Джорджети беше много горд с разкритите там находки, между които един бронзов бюст и една много запазена мозайка – и двете бяха изложени във видинския музей, Конака. Спомням си колко беше въодушевен като започна да търси пристанището на Рациария, под билото на града, малко над днешното шосе. В крайна сметка, намери го и разкопките разкриха, че структурата там е била пристанище. С обекта на Рациария Джорджети защити докторската си титла.

Напуснах Видин още 1980 и си ходех само от време на време да видя семейството си там.  Години по-късно, края на 90-те, заведох жена ми да види разкопките... и останах ужасен – имах чувството, че се намираме на бойно поле – дълбоки ровове и ями, повечето зидове срутени – изглеждаше като Нормандия след D-Day. Тогава се сетих, че майка ми, която си стои лятото в Арчар, ми беше казала, че в селото се върнали много млади хора „да копат.“ Аз първоначално мислех, че са дошли да правят земеделие, но като видях кратерите на обекта се светнах какво означава „да копат.“

През 2004, вече в Атланта, Джорджия, се свързах с Проф. Джорджети чрез имейл. Разменихме няколко имейла, в които той сподели хубавите спомени от работата си с баща ми и другите българи. Тогава аз му писах за трагичното състояние на Рациария. Той повече не отговори. Опитвал съм се да се свържа с него отново (няколко пъти съм ходил в Италия и се надявах за евентуална среща), но страницата му в Bologna University казва, че е unavailable. Надявам се да е само пенсиониран, а не нещо друго...

Снимките са от семейния ни архив:

Проф. Джорджети открива експозицията на римската мозайка във Видинския музей. Вдясно (ако не ме лъже паметта) е директора на музея Вълов, а до него (с мустаците) е баща ми. За съжаление, не съм сигурен коя е дамата до него.

Джорджети и баща ми пред мозайката в музея.

Джорджети, негова колежка, професорка в Болонския университет (простете, че не й помня името), която дойде с него едно от летата, и студент – стажант, с който се сприятелих тогава. Снимката беше направена на обекта, с Полароид-а на Джорджети, което в дните преди дигиталната фотография си беше направо чудо на техниката

ЕЛИН ТОМОВ, Фейсбук